- Чу ли, че някой я е отвлякъл? - попита Филдинг.
- Чух по новините. Клиентът ли е бил?
Филдинг измърмори нещо неразбираемо. Писнало му е от тази история. Мисли, че клиентът е поел нещата в свои ръце и че ще се прости със възнаграждението.
Йохансен звъня и на Карла, но линията беше прекъсната.
Болкоуспокояващите все още замъгляват сетивата му. Той чувства само призрачните контури на болка - в главата, ръцете, гърба, раменете, врата... Ще намали болкоуспокояващите след един-два дни, но първо трябва да спи.
Следобедът отминава. Йохансен оставя телевизора да мърмори в ъгъла - тихо разсейване, докато той дреме на дивана. Звукът се смесва със звуците на други телевизори в други апартаменти, детето, което кашля като закоравял пушач, жена, която говори по мобилния си телефон в коридора: „Казах му: дано се гордееш със себе си, мамка ти". Звуците го заливат. Йохансен навлиза в преходен период, нещо като декомпресия, сякаш е водолаз, който е изплувал на повърхността от тъмни дълбини твърде бързо, а този окаян апартамент е хипербарна камера, място, където да изчака, докато отново е годен да се присъедини към външния свят. Дните ще минат. Той няма да излезе. Ще държи телевизора включен денонощно. Раните ще заздравеят, охлузванията ще пожълтеят и избледнеят и сковаността и болките ще преминат. Ще се оправи. Още няколко дни и ще го преместят, ще се отърси от самоличността на Райън Джаксън, все едно си сменя кожата, и ще се върне към собствения си живот. И Карла. Карла.
Телефонът звъни. Той го грабва, мислейки за нея, изведнъж изпълнен с надежда.
- Клиентът ни даде нов адрес за мишената - съобщава Филдинг.
Адрес. Светът се раздвижва в мъглата и след това подът се продънва под него, сякаш някой го е взривил. Карла не отговаря на телефона си.
- Откъде го е взел? - пита Йохансен. Надява се, че гласът му звучи нормално.
- От някакво ченге, наето да я държи под око, наемник. Столичната полиция не е замесена. Тя очевидно е сама в къщата.
- Къде е ченгето?
- Предполагам, че търчи по задачи. Клиентът иска поръчката да бъде изпълнена днес. Ще се справиш ли?
- Разбира се - машинално отговаря Йохансен.
- Сигурен ли си? Не звучиш...
- Нищо ми няма. Мога да го направя.
- Добре тогава. Мястото е като крепост, но нашият приятел ченгето ни даде кодовете за алармените системи. - Филдинг млъква за миг. - Само едно нещо - клиентът иска доказателство. Сещаш ли се за какво намеквам?
Доказателство? Йохансен не разбира и после изведнъж проумява.
- Имаш ли му доверие? - пита той.
- О, да. Попитай Карла, ако не ми вярваш. Тя знае кой е клиентът.
Йохансен отново опитва да се свърже с Карла. Телефонът й не издава никакъв сигнал. И после звъни на стария номер, на който се обади, когато се върна, и на който отговори шотландецът. „Той работи за мен. Сигурен е."
Номерът не съществува.
Навън е ранна петъчна вечер. Светлината помръква в зимно сиво и вали дъжд. Той върви с наведена глава, опитвайки се да не куца. Пребитият човек се откроява в тълпата. Йохансен трябва да внимава. Дъждът е на негова страна. Хората бързат, скрити под чадърите си. Никой не го поглежда.
Той все още се опитва да проумее какво става в мъглата от болкоуспокояващите, болката и адреналина. Карла е разкрита. Или е изчезнала. Или бяга и се крие. Тя знае кой е клиентът. Кейт е сама, изоставена в онази къща... Клиентът иска доказателство.
Колата е паркирана в гараж в Долстън. Йохансен отваря вратата и сяда зад волана. Болка пронизва тялото му, но после преминава.
Вътрешният му глас го съветва да бяга.
Къщата има високи стени и електрическа порта. Йохансен се пита дали я наблюдават. Заобикаля я, но не забелязва нищо. Но напоследък не забелязваш нищо, нали?
До портата има домофон, камера и електронно табло за ключалката. Йохансен набира кода и портата изщраква. Той влиза и тя се затваря зад него. Тръгва по алеята за коли. Голяма бяла къща със спуснати щори на прозорците. Лъскав черен мерцедес на чакъла. Никъде не светят лампи.
Външната врата е заключена. Пак има табло. Заобикаля отзад. Плувният басейн е покрит за зимата със странна синтетична тюркоазена материя. Щорите от тази страна също са спуснати. Йохансен се връща отпред, въвежда втория код и бута вратата.
Тя стои в коридора, сякаш го чака. Лицето й е бяло като хартия, чертите - изнурени, изострени от болка, но и някак притъпени от нещо друго, нещо, което той е виждал и преди. С едната си ръка се държи за стомаха. Превръзката издува плата на халата, с който е облечена.
- Ти - казва тя.