- Облечи се.
Кейт тръгва към стълбището, но сковано. Тялото й машинално се пази от болката. Той се пита какви ли лекарства взима. Взимали изобщо нещо?
Тя спира пред стълбите.
- Защо си дошъл? Елис излезе. Обади се някаква жена от Скотланд Ярд и каза, че трябвало да се срещнат. Той попита дали ще бъда добре сама, сякаш беше някаква извратена шега.
- Те знаят, че си тук - отговаря Йохансен. - Трябва да те преместим.
Кейт се замисля.
- Всичко рухна, нали? - пита тя, но с такъв тон, сякаш не я интересува.
Той не отговаря.
Кейт кима и бавно се качва горе.
Държи се по същия начин като в работилницата, преди той да й сложи инжекцията. Пасивно, изтощено.
Йохансен намира банята долу, съблича якето си и се поглежда в огледалото. Раната на гърба му кърви и ризата му е подгизнала.
Кейт не иска да живее.
Навън е мръкнало напълно, когато излизат. Кейт не пита къде отиват. Йохансен я завежда до колата. Те са двама инвалиди заедно. Няма молитва за тях.
Тя леко изохква, когато той й помага да седне на предната седалка, но това е всичко.
Йохансен сяда зад волана и затваря вратата. Кейт гледа право напред.
- Елис ми каза, че Уилям е мъртъв. И приятелят му Иън. И Марк Девлин. - Тя обръща глава към Йохансен. В очите й няма чувства. Блясъкът е изчезнал от тях. - Всичко е заради мен. Защото бях поласкана. Тя каза, че е за доброто на страната и за спасяването на човешки живот. Каза, че той ще проговори. Щяло да отнеме само няколко часа. - Кейт млъква. Йохансен не казва нищо и тя извръща глава. - В края на първия ден Даниъл ми каза какво ще му се случи. Той вече знаеше, но аз не слушах. Не вярвах, че нещата ще отидат толкова далеч. Четири дни го поддържах да преживее всичко това, защото не исках да призная, че съм сгрешила. Трябваше да го убия още в началото, когато той ме помоли да го направя. - Кейт отново се обръща към Йохансен. - Не казваш, че всичко ще бъде наред.
- Ще измисля нещо. - Той изважда телефона и отново се обажда на Филдинг. - Тя е при мен.
- Клиентът пак иска доказателство.
- Ще го има.
Ден 24: петък
Карла
Ана отново ни показва пистолета - деветмилиметров, със заглушител, а после завързва очите ни и освобождава краката ни. Извежда първо Пауъл и след това се връща за мен. Върви до мен, стиснала ръката ми и опряла дулото на пистолета в брадичката ми. Не докосва ранената ми ръка, която все още е завързана с кабел зад гърба ми, и аз съм жалка, защото изпитвам благодарност. Такъв ставаш, когато си изправен пред неизбежната реалност на болката - покорен и лесно контролируем.
Тя ме насочва към задната част на микробуса. Бронята докосва крака ми.
- Качвай се - хладно заповядва Ана.
Повдигам крак, за да сложа коляно на перваза, а тя ме блъска. Падам по лице и разбивам носа си в пода. Извиквам. Лепенката на устата ми заглушава вика. Поемам си дъх и усещам вкуса на кръв.
Ана бута краката ми в микробуса и затваря вратите. Минута по-късно двигателят забръмчава и потегляме.
Пауъл лежи до мен. Докосваме се.
Спомням си едно друго пътуване, завръщането от Уелс. Микробус без опознавателни знаци, жена с навъсено лице и прекалено много бижута. Марк Девлин - мъртъв, а аз - завладяна от окаяност, шок и вина.
Разплаквам се.
Не знам дали заради Девлин или заради момиченцето на Пауъл. Или заради всички късчета от живота, които още не съм изживяла и никога няма да изживея.
Ден 24: петък
Йохансен
Той отива на мястото пеша в мрака. Петък вечер е, всички са се прибрали у дома. Уличните лампи осветяват безлюдни пътища, занемарени стари индустриални сгради и тук-там някоя изоставена кола. Настилката е хлъзгава и мокра и изглежда опасна. Всичко е обагрено в противен блясък. Въздействието на болкоуспокояващите вече е преминало и Йохансен влачи болката си като тежест, както и мисълта, че не трябва да е тук и тази работа не е по силите му.
Обаче няма избор.
Районът все още е полуразрушен и необитаем. Каналите са пълни с боклуци, въздухът мирише на пренебрежение -богатството на Лондон е минало от другата страна на пътя и е изоставило това място. Портите са затворени, но някой е срязал веригата на катинара. В двора, сред счупените люлки и въртележки, е паркиран микробус без опознавателни знаци.
Йохансен обикаля, проверявайки за камери, и после влиза.
Тя стои сама в склада - жена с кестенява коса, от онзи тип, които някои мъже смятат за привлекателни. Носи хубаво палто и обувки, с които явно не възнамерява да бяга. Изглежда така, сякаш преди малко е излязла от офиса, но е нащрек и го съзира рано, когато той все още е далеч от нея. И има пистолет.