Нещо го удря силно в челюстта. Боли по-малко, отколкото е предполагал, и после много, много повече.
Йохансен пада.
Не може да диша. Устата му е пълна с кръв, костици и зъби. Задушава се.
Той вдига глава. Жената стои над него и се прицелва в главата му.
Движение, бързо - проблясък, ярък и силен, в края на периферното му зрение. Също като преди.
Светът се разпада на парчета.
Жената се извръща.
Силна струя на ярка артериална кръв...
И Карла до него, на колене. Опитва се да каже нещо през лепенката на устата. Йохансен не разбира какво.
Не може да диша.
И после нищо, защото пред очите му се спуска мрак.
Няма болка.
Той е на покрив. Уличните лампи и стоповете на колите долу са ярки и всичко е ясно е контрастно - дъждът върху кожата му, хлъзгавите покривни плочи, твърдият грапав каменен парапет под ръцете му.
Лесна задача - от точка А до точка Б - и този път няма да го спрат.
Йохансен е сам на покрива и бяга към някаква светлина. Иззад светлината излиза жена и казва с глас, който той познава: „Мисля, че е време да видиш лицето ми".
И после Йохансен загубва съзнание.
Ден 24: петък
Карла
Тя излиза от сенките сред прашните коледни украшения. Бледа е и слаба, кожата й е сивкава, но държи нож.
Ана вероятно я вижда. Може би някакъв инстинкт я предупреждава, защото се обръща леко. Сега е шансът ми. Скачам на крака и нападам. Ана вижда и това и пистолетът се насочва към мен...
Острието на ножа се забива.
Във въздуха се извисява дъга от кръв. Ана изпуска пистолета.
Посяга към гърлото си, но вече е късно и очите й показват, че го разбира. Обръща се леко. Струва ми се, че иска да каже нещо на Катрин. Катрин й нанася втори удар. Знам, че е така, макар да не го виждам. Сега съм на пода до Йохансен и съм навела глава над него. Устата ми все още е запушена и ръцете ми са завързани зад гърба. Моля те, моля те, недей...
Там съм в момента, в който той изгубва съзнание и се отпуска неподвижно.
Това ще си спомням по-късно.
Тялото на Йохансен до мен. Погледът му е втренчен. Лежи неподвижно. Челюстта му е разбита от куршум. Катрин трескаво се мъчи да вкара тръбичка в гърлото му. Бягащи стъпки и някой ме откъсва от него. Пауъл крещи по телефона. Аз дера с нокти лицето на непознат. Сега лепенката е махната от устата ми и ръцете ми са свободни. Единият ми пръст е счупен и безполезен.
- Изведете я оттук - вика някой.
И по целия път се съпротивлявам.
Епилог
Ден 55: понеделник
Карла
Възрастната жена в кафенето се бори. Тя не може да се справи едновременно с подноса, на който има малко кафе лате, кифла и чаша вода, и бастуна си, а няма свободни места. В същия миг бледо момиче до прозореца става и й предлага стола си с думите: „И без това тръгвам...", и възрастната жена приема. Тя сяда, пие кафето на малки глътки и гледа през прозореца, примигвайки недовиждащо към преминаващите навън коли, хората с костюми и сградите. Кафенето се намира на оживена лондонска улица във Виктория, счетоводни офиси, адвокатски кантори и туристически агенции се редуват с правителствени сгради. Възрастната жена сигурно ще се среща с някого - син или дъщеря, който може би работи в някоя от сградите. От време на време тя поглежда към една определена врата - странна, невзрачна, без табелка, но предимно я наблюдава с периферното си зрение. Проговаря само веднъж, тихо мълвейки на себе си:
- Добре, че не бързаме за никъде.
- Прието - отговаря Роби в слушалката в ухото ми.
Ще чакам колкото се налага. Защото рано или късно той ще се появи. И аз трябва да реша проблема и да сключа сделка.
Трийсет дни са изминали от онова съботно утро в полицейския участък - стаята за разпити, чашите кафе, въпросите, болката, лъжите. Начинът, по който ме гледаха - предпазливо, замислено - и начинът, по който си шушукаха, за да не ги чуя. Полицаите обаче се бяха съсредоточили само върху онова, което бях чула на местопрестъплението, и риска, че може да повторя нещо от разследването. Ограничение на щетите. Аз бях само невинен случаен зрител, нали? Жената, която като Даниъл Фенти, неволно, бе станала светла точка в радара на Ана Лийсън и се бе превърнала в мишена. Как бих могла да бъда нещо друго?
Затова се правех на тъпа и шокирана. Не беше трудно. И накрая те изтръгнаха обещание, че няма да кажа на никого за събитията през нощта, и ме освободиха: