- Може да си ходите.
Стивън стоеше в чакалнята на участъка. Настоя да отида в дома му. Не спорих. Не бях в състояние да говоря.
Той не попита за младата жена, чиято психиатрична история го бях накарала да прочете, нито какво се е случило с пръста ми. Все още не е попитал, макар че един ден ще го направи.
Останах в Странд он дъ Грийн само една нощ. Отказах предложените ми от Стивън успокоителни и лежах будна в тъмните часове, обсебена само от една мисъл.
Рано сутринта се обадих за такси.
Нуждаех се от Крейги, Фин, Роби и Шон, но не можах да се свържа с тях. Сега бях опетнена.
Час по-късно пристигна друг чистач - жена на петдесет и няколко години, много наблюдателна и проницателна. Надзираваха ме. Не възразих.
Но онази единствена мисъл е проникнала дълбоко в кръвта ми като вирус и има само един лек за нея.
Прекарах два дни, изолирана в апартамента си. Отпращах посетители, не отговарях на обаждания и слушах официалната версия по новините - че Ана Лийсън се е самоубила, сама, в склад, пълен с коледни украшения и счупени люлки и въртележки - и чувствах, че събитията през последните няколко седмици са навити на руло като килим и прибрани някъде да не се виждат.
Най-после Крейги се появи на вратата ми, но искаше да говорим само за акционерното ми портфолио и движението на ценните ми книжа.
- Трябва ми повече информация - повтарях настойчиво.
- Това е всичко, което знам - отговаряше той.
И така остана - двайсет и девет дни на половинчат живот и неспокойни нощи и тъга. До снощи, когато доведоха човека при мен.
Пауъл
Всичко завършва там, където започна, в „Дългата стая", звукоизолирана кутия, която гледа към вътрешния двор, въпреки че този път говори друг, а Пауъл само слуша. Това го устройва, защото е грохнал от умора, зашеметен и омаломощен от събитията през последните два дни, но няма да го покаже. Ако е научил нещо, това е да не показва нищо.
- И така - ведро казва Костюмар Едно, - Ана Лийсън разбира къде е Катрин Галахър...
- Но няма достъп до „Програмата" - припява Костюмар Две, - затова намира наемник да свърши работата, като американецът Уитман осигурява прикритие. Уитман го потвърди, когато го проследихме и открихме в Париж. Жената, която той е познавал като Лора Пресингър, определено е била Лийсън. Не можем обаче да го проверим. Тя е направила нещо и е повредила записа от камерата за видеонаблюдение за скорошната им среща и изглежда е изтрила всички данни от телефоните си, но говорихме с хората от Лангли и на Уитман може да се има доверие.
- Така или иначе, Уитман няма да каже нито дума - подема Костюмар Едно. - Той е един от нашите и много иска да работи с нас. Пък и френските момичета сигурно струват скъпо.
Костюмар Едно и Две сподавят мазни усмивки. Пауъл се пита какви ли са и откъде ли са ги отсвирили. Специалният отдел? МИ5? Не му казаха имената им - вероятно тази информация се съобщава само при крайна необходимост и някой е решил, че не е нужно Пауъл да знае - но дори да му ги бяха казали, щеше ли да ги запомни? Стаята се върти около него. Има чувството, че всеки момент ще падне в несвяст.
- Не сме сигурни къде се вмества Марк Девлин във всичко това - продължава Костюмар Едно. - Той, изглежда, е осигурил къщата, където е бил заведен Фенти, съзнателно или несъзнателно - не знаем. Смъртта му може да е при самоотбрана, но ако е предумишлено убийство...
- Трябва да предположим, че е замесена Лийсън...
- Отново е заличавала следите си. Сега очевидно в публичното пространство е известно, че Девлин и Лийсън са били... приятели. - Костюмар Едно се поздравява за евфемизма. - Но и това е в наша полза - той е умрял при подозрителни обстоятелства, тя е разстроена от загубата. Все още ли поддържаме версията за самоубийството на Лийсън? - пита Костюмар Едно и шефът на отдела кима предпазливо. - Добре. А пък другите участници...
- Хамилтън и Грейвс са извън картината - отново се обажда Костюмар Две. - При Грейвс все още съществува вероятността за взломна кражба. Хамилтън вероятно е бил убит, защото е проговорил, но тук Лийсън е действала хитро и го е направила така, че да прилича на самоубийство.
- О, със сигурност е самоубийство.
- И въпреки че в данните за него има някакви странни неща...
- Три седмици преди смъртта му не можем да установим къде е бил...
- Може да го обясним с нервна криза.
Туидълди и Туидълдум. Пауъл губи представа кой кой е. Повече от всичко иска да си легне и да спи. Твърде уморен е за това.
- Ами инспектор Елис? - ококорено пита шефът на отдела.