„Програмата" не е снабдена с газ.
На обитателите не се доставят химични вещества, които стават избухливи, ако се комбинират.
Той се опитва да се вглъби в тези неща и да не си представя какво може да се случи. Подобно на догадките, въображението е недостатък.
През част от времето Йохансен мисли за информацията на Карла. Но друг път мисли за Карла.
Когато му се обади да уговори инструктажа, тя го попита без заобикалки и рязко: „Знаеш ли адреса ми? Знаеш ли къде живея?" И той отговори, че знае, защото това беше истината, макар да не би трябвало да разполага с тази информация. Не очакваше, че ще му каже: „Тогава ела тук".
Два часа предпазни мерки срещу следене е стандартната процедура. Тази нощ Йохансен отдели три часа заради нея.
Карла лично му отвори вратата и го покани в хола - хладен, в светли тонове и толкова огромен, че той би могъл да вмести сегашния си апартамент в него и пак би останало място. Нямаше друг. Поне Йохансен не видя друг човек. Вероятно някой се криеше в странична стая - телохранител или шотландецът, който отговори на телефона. Йохансен не можеше да каже. Карла поне искаше да създаде илюзията, че са сами.
Но нямаше любезности, нито разговор за незначителни неща, нищо, което да загатне, че Йохансен е нещо повече от поредния клиент... освен един-два пъти, докато четеше информацията в папките, когато му се стори, че тя измерва разстоянието между тях. Сякаш за да го преодолее ли? Но веднага щом той приключи с последната папка, Карла започна да говори за патрулите и двамата сякаш отново се пренесоха в склада - тя зад ярките лампи, невидима.
Много години Йохансен беше мислил за мястото, където тя живее. Представял си бе какво ли е да бъде там с нея, да се събужда до нея в чиста тиха стая и да я вижда, че още спи със спокойно, отпуснато лице, разпилени върху възглавницата коси, дишайки бавно...
Мястото ти не е там. И никога няма да бъде.
В 6:30 сутринта идва Уитман, придружава го до банята и после обратно до стаята, където да се облече.
В кухнята му дават зърнена закуска с мляко и хладък чай. Йохансен изяжда и изпива всичко. Това е. Тръгват.
Светлината в ранното утро навън е сива. Радиото в съседния апартамент е пуснато, майката пее, а после детето започва да вика и тя се разкрещява. От другата страна все още не се чува звук. Или апартаментът е празен, или обитателите му са будни в други часове.
Райън Джаксън има баща, който живее в малък град в Ланкашър, но двамата не поддържат връзка. Райън не поддържа връзка и със стари приятели. Няма вероятност някой да си направи труда да го изненада. И все пак по-младите мъже го придружават до колата и се оглеждат във всички посоки. Единият отваря вратата. Йохансен се качва и мъжът сяда до него.
Когато са необходими цивилни наемници, те работят под закрилата на въоръжена охрана.
По улиците патрулират бронирани коли, базирани в охранявани командни постове.
Уитман и другият мъж се настаняват отпред, двигателят се включва и те потеглят.
Кварталът се появява още преди да го видиш. Разбираш по това, че всичко започва да умира.
Вижда се по бившите общински жилища от другата страна на шосето с две платна - каменните фасади, верандите и алеите за коли са обрасли с бурени. Боята е олющена и на прозорците са монтирани сиви стоманени плоскости срещу вандали. Всичко е белязано със занемареност. Няколко магазина са се вкопчили в живота на малката търговска улица - за мебели втора употреба, фризьорски салон, за различни евтини стоки със сергия, отрупана с ярки пластмасови предмети на тротоара, но на повечето са заковани капаци. Има заведение за бързо хранене и грозна, подобна на хамбар кръчма, която предлага евтина бира и телевизор за спортни събития, но единственото заведение, което върти истински бизнес, е ресторантът на главната улица, където продават храна за вкъщи на хора, които трябва да ядат, но не искат да спират.
От надлеза малкият нов комплекс за лека промишленост изглежда като напомняне за изгубена надежда. Повечето бил-бордове са празни и на паркинга има само две коли.
И после шосето завива и картата на Карла оживява.
Първо е пустеещата земя, участъци, разчистени около главния обект, но незастроени. Сред бетонните следи от разрушените сгради са поникнали бурени. Отвъд има паркинги, хангари и складове. Всичко все още е ново и чисто. Табелки сочат към приемната за посетители, административната сграда и ресторанта за персонала. На дъска на входа на голям зелен модерен блок пише „Приемна". Има и по-малък син блок с надпис „Спешен медицински център" а до него - площадка за хеликоптери. Всичко прилича на модерен търговски комплекс, приютил особено нервен бизнес. Улиците са осеяни с пунктове за проверка, жълти будки на постове, червено-бели бариери и камери на къси стативи следят приближаването на всеки.