Две години. Има само една причина за присъствието му. Дошъл е при мен.
Преодолявам стъписването си, обръщам се отново към кавалера си, усмихвам се и показвам подходяща реакция, но периферното ми зрение остава приковано в него. Трябва да го наблюдавам, сякаш е непредсказуем и потенциално опасен звяр. Искам да се обърна и да се втренча в него. В момента обаче аз съм Шарлот Олтън - учтива, богата и незаета, а тя определено не познава мъжа, когото току-що видях. Трябва да се преместя така, че да виждам тълпата над рамото на банкера. Докато го направя, той е изчезнал.
Внимателно и дискретно оглеждам стаята.
Всички билети за представлението са продадени и барът - най-големият в Кралската опера, същинска гигантска викторианска стъклена къща под висок извит покрив - е пълен. Масите на северния и южния балкон са заети и хората се тълпят около кръгообразния месингов тезгях в централната зона. Той може да е някой от множеството мъже в черни костюми, но не е. Стена с леко надиплени огледала удвоява размерите на помещението, отразява изящните орнаменти от ковано желязо на огромния сводест прозорец и превръща тълпата в преливащо се множество. Той и отражението му са се слели. Най-отгоре на стената с огледалата продълговатата правоъгълна стъклена кутия на балкона на бара сякаш се рее във въздуха над нас. Хората, облегнали се на перилата, приличат на музейни експонати. Той не е сред тях.
Но е някъде тук и ме е намерил. Естествено, че ще ме открие. И кой е виновен затова?
Звънецът предупреждава, че до края на антракта остават пет минути. Хората около мен изпиват питиетата си.
- Аз ще я отнеса... - Банкерът взима чашата ми, но докато се обръща, друг човек от компанията ни, старши адвокат от Сити, слага ръка на рамото ми.
- Шарлот, надявах се да поговорим.
Тръгвам с него и се нареждаме търпеливо на тътрещата крака опашка пред залата. Усмихвам се и се съсредоточавам, докато пулсът бие все по-ускорено зад очите ми.
Въпреки че го търся, аз го съзирам едва когато вече се е приближил до мен. Не ме поглежда, но ръката му намира моята. И после изчезва, сливайки се с тълпата наоколо.
Вървим с адвоката по коридора към първия ред ложи. Той е в благотворителния съвет и предстои търг. Пита ме дали бих... Предметът е обвит в стиснатите ми пръсти. Топъл е и лепкав от пот. Пъхам го в чантата си, докато се навеждам да седна.
Мъничкото коледно украшение, дрънкулка в червено и лилаво, е оставило лъскав прашец по кожата на дланта ми.
Осветлението помръква. Започва последното действие. Разказът на Вагнер за фалшиви самоличности, неспазени обещания, предателство и убийство буреносно се отправя към края си. Не слушам.
Коледното украшение е послание, предварително уговорен закодиран сигнал, който почти бях забравила, че съм измислила. Саймън Йохансен иска среща. Но не с дискретната добре възпитана Шарлот Олтън, а с Карла.
Лесните оправдания идват непоискани. Не си се приближавала до клиент от две години. Вече не си в играта. Изпрати Крейги. Той ще се справи. Затова му плащаш.
Спорът е безсмислен. Ще отида.
Ранните часове на утрото. Студът пари очите ми.
На главната улица в тази част на източен Лондон има административни сгради с остъклени фасади и новопостроени цехове за лека промишленост. В далечината като в приказка блестят кулите на Докландс, където е апартаментът ми, но тук отдолу са невидими и изглеждат страхотно далеч. Разкапан микробус крета по отклоняващия се път. Канавките се задушават от боклуци.
Складът се използва за съхранение на разнебитени люлки и въртележки от лунапарк и скъсана улична украса. Дворът е осеян със счупени машини, същински вкаменели останки от праисторически чудовища. Около тях е очертан гигантски октопод - релсова пътека, която прилича на извит гръбнак на тиранозавър. Слабите неонови лампи вътре хвърлят неясна светлина върху пътеките и озаряват количка от влакче на ужасите, все още с пръта, и табела с надпис ВЪРХЪТ НА ВЪЛНЕНИЕТО.
Януари е. Тук съм от двайсетина минути и ми е студено. Вероятно затова не го забелязвам.
Няма движение. Бих го съзряла. Но Йохансен стои неподвижно в мрака и ме наблюдава.
- Съжалявам - казва той и аз рязко си поемам дъх.
Йохансен сякаш е бил тук цяла вечност, сред ухилените пластмасови фигури на Дядо Коледа и надиплените дракони за китайската нова година, и го виждам едва след като променям фокуса си. Или сякаш се е появил на части като никнеща трева или натрупване на прах - сенки, сгъстяващи се в човешка форма.
Йохансен е на трийсет и осем години. Висок е метър и осемдесет, слаб, жилав, строен и мускулест като бегач на дълги разстояния. Хубавият костюм е изчезнал. Сега дрехите му са обикновени и анонимни. Ръчният му часовник е масово производство. Кокалчетата на пръстите му са изпъкнали и охлузени.