Все още го следят.
След десетина минути стига до оградено с перила кално затревено пространство с две пейки, занитени в бетонни блокчета. От стената зад тревната площ се подава голяма модерна сграда без прозорци. Йохансен влиза.
Отвътре сградата представлява огромно като склад помещение с места за няколкостотин души и мирише на казарма - на зеле, пот и дезинфектант. На голям екран над главите на обядващите певица в оскъдно облекло пее пред камерата. Устните й са меки и лъскави, а кожата й - с цвят на кафе, стегната, безупречна. Мъжете около масите и на опашките гледат, вдигнали глави и с увиснали челюсти, а храната в устата им изстива. В помещението има само няколко жени.
Йохансен се нарежда на едната опашка. Следвайки примера на мъжа пред себе си, той взима дълбока пластмасова купа и пластмасова лъжица и тътри крака напред, докато стига до редица чучури. Слага купата под единия чучур и в чинията автоматично се изсипва сиво-кафява яхния с гъстотата на повърнато.
Йохансен намира свободна маса. Столовете и масите са занитени за пода. Храната е хладка и вкусът й е предимно на сол.
В съзнанието му изплува образът на жената с усмивка като броня.
Тя е някъде тук. Но сега сигурно изглежда различно. Няма го вталения костюм и сдържания вид. Откакто е правена снимката, с нея са се случили неща, които са я променили завинаги... Той се замисля за нея - отслабнала, с дрипави дрехи, състарена, загрубяла от това място или пречупена.
И после, за пръв път, откакто е влязъл в „Програмата", Йохансен се замисля за мисията.
В тези неща има процедура. Първо намираш мишената. Следиш я или възлагаш на друг задачата да я следи. Научаваш навиците й. Оглеждаш околната й среда и намираш място, където можеш да свършиш работата чисто, правиш го и бягаш.
Има процедура, която предполага, че не те наблюдават и следят постоянно. Предполага, че можеш да намериш начин да изчезнеш - сред купувачите, пътуващите с градския транспорт или нелегалните сезонни работници, които се мотаят на някой ъгъл, чакайки работодателите да минат с автомобила си. Предполага, че можеш да минеш за уличен пияница, наркоман, работник или човек със светлоотразителен елек, който изпразва кофи за боклук. Невидим.
Колко време ще мине, преди Йохансен да стане невидим на това място? Един месец? Два? Шест?
Той разполага с три седмици.
- Може ли, друже? - пита някой с писклив задъхан глас. Йохансен вдига глава и вижда продълговато лице, обградено със сплъстена коса. Мъжът стои до масата му, държи поднос и се усмихва уплашено и помирително. - Може ли да седна тук? - Очите му шарят навсякъде. Пулсът му сигурно препуска като на хванат в капан заек.
Йохансен не помръдва.
- Добре тогава - добродушно казва мъжът, сяда, веднага навежда глава над храната си и започва да яде. Ноктите му са изгризани до живата плът.
След минута вдига глава и пак се усмихва нервно.
- Откъде идваш?
Той не е човекът, който следеше Йохансен. На добрия преследвач са необходими железни нерви, а този тип не ги притежава. Но знае, че Йохансен току-що е пристигнал. Онзи, който го е изпратил, му е казал.
Да откаже ли да отговори? Няма смисъл.
- От „Викторвил". Затвор в Калифорния.
Лицето на мъжа се изкривява в отчаяно ухилване.
- Калифорния, а? Не говориш като...
- Не.
- Защо си тук?
Кой иска да знае? - пита се Йохансен, но скоро ще разбере.
- Ще ме прехвърлят. Може би.
- Тук е по-хубаво, а? - пита мъжът.
- Да.
- Какво ще правиш днес?
- Ще огледам наоколо - отговаря Йохансен и човекът засиява.
- Да, нещо като разглеждане на забележителности.
Мъжът изгълтва остатъка от храната си за две минути.
След това става, отново се усмихва бегло и уплашено и тръгва. Оставя подноса си на лавицата и се отправя към вратата. Отива да докладва.
Следващият чака навън, на едната пейка, и наблюдава вратата на столовата. Той е русокос и с изящно лице на сломен ангел. Вижда Йохансен и се усмихва - ослепително, широко, топло и искрено, а после става и врътва глава. След това се насочва към пролуката между две сгради. Поглежда през рамо, за да провери дали Йохансен го следва, и отново се усмихва, този път насърчително.
Йохансен се колебае.
Той има избор - да го последва или да чака. Или дори да побегне, макар че бягството може да ти е от полза само ако има къде да избягаш.
Йохансен тръгва след русокосия, защото онова, което ще последва, и без това ще се случи.