Часът е едва два следобед, но януарската светлина вече започва да помръква. Пролуката между сградите е в сянка.
Мъжът ускорява крачка и вече е на пет метра пред Йохансен.
- По-бавно - извиква Йохансен, но човекът не спира, не се обръща и не поглежда назад. Той влиза в пролуката между сградите.
Йохансен стига до пролуката, когато вляво от него се отваря врата и го връхлита друг мъж, навел глава и размахвайки юмруци.
Човекът се приготвя да нанесе първия удар много преди да замахне. Йохансен прави лъжливо движение, дръпва се назад и го удря два пъти, но сега зад него има още някой и трети връхлита с главата напред между сградите - на двайсет и няколко години, със сипаничаво лице и жълти зъби като на вълк. От входа изскача четвърти, мършав чернокож. Дали да ги пребие и да се опита да се махне оттам? Но първият се изправя на крака, а мършавият, който може би е момиче, има нож.
Йохансен се извърта леко настрана и изритва ножа, но удар в гърба го поваля на земята.
Те се нахвърлят върху него, завличат го във входа, просват го по лице и претърсват джобовете му. Взимат документите му за самоличност.
- Господин Райън Джаксън... - любезно казва мъжки глас. - Добре дошли в „Програмата".
След това нахлузват качулка на главата му.
Но Йохансен вече е видял лицата им. Правят го по друга причина.
Завързват китките му зад гърба, хващат го и го изправят на крака. Йохансен засмуква въздух през качулката и долавя вкуса на чужда слюнка и кръв.
- Дръжте го под око - казва мъжът, който говореше преди. Някаква врата се отваря и затваря.
Йохансен се олюлява в мрака, напряга слух в тишината и се опитва да прецени колко голяма е стаята, колко души има вътре и дали се приближават към него.
Първият удар не е силен, а по-скоро шамар. Следва още един, този път по-силен. Те са наблизо и го заобикалят. Когато се смеят, Йохансен усеща дъха им през качулката. Някой го рита и той пада. Това им се вижда смешно, продължават да го ритат, докато някой казва:
- Хей, вдигнете го.
Отново го изправят на крака и го блъскат към стената.
- Стой изправен, шибан кретен. Какъв си ти? Шибан кретен...
Те отново се смеят.
Йохансен се долепя до стената. Връвта се впива в китките му.
Следват още ритници и шамари, а после го обръщат и го удрят. Йохансен се превива на две и се свлича на колене. Някаква ръка сграбчва качулката и извива главата му.
- Знаеш ли какво ще направим с теб? - прошепва някой в ухото му. Устата на човека е на няколко сантиметра от Йохансен, който надушва вълнението му - неподправено и опияняващо. - Ще пикаем върху теб и ще те тъпчем, а след това ще вземем голяма пръчка и ще те чукаме с нея...
- Ще те чукаме с нея - задъхано повтаря някой, може би момичето.
- Да, а после ще те залеем с бензин и ще те запалим...
- Ще изгориш, шибаняк, знаеш ли?
- Ще те чукаме с нея - повтаря гласът.
И тогава Йохансен се изолира от външния свят. Той вече не е в стаята. Те говорят на някого другиго. Друг ще поеме ударите, ще се изправи, когато му кажат, и ще падне, когато го повалят на земята.
Следват още шамари. Още ритници. Но има предел, отвъд който те не могат да преминат, колкото и да искат.
Защото това не е главното събитие, а само началото.
Ден 7: вторник
Карла
14:05 часът, вторник. Йохансен е в „Програмата". Сутринта Уитман позвъни да ми каже.
- Те трябваше да се обадят тук-там.
- Естествено. - И ние сме се погрижили за всичко - докладни записки на бюрата в Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието и Дирекцията на затворите и обаждане от някой от Щатите, високопоставен, зает, придаващ си важност: „...Информацията, която Райън Джаксън знае, може да е жизненоважна... Високо оценяваме съдействието ви... Одобрение от най-високо ниво... Разбирате сериозността... Необходима е абсолютна дискретност". Номерът е да знаеш кой на кого ще се обади и какви въпроси ще зададе и след това да се погрижиш на въпросите да бъде отговорено с лекота и простичко и всички да останат доволни. И всеки по веригата от проверки и равносметки да си мисли, че не може да бъде държан отговорен и че колкото и лайна да се разхвърчат после, никое няма да го уцели. И че ще може да каже: „Аз си свърших работата. Изпълних процедурата. Вината не е моя". - Знаят ли, че е временно?
- Да, и че той ще излезе след четиресет и осем часа.
- А в това време, ако се наложи да бъде изтеглен...
Уитман въздиша.
- Ще бъда до телефона. Има ли вероятност той да се натъкне на проблем, Лора?
Връщам му топката.