- Мястото е стабилно.
- Но ти пак ме искаш да бъда готов и да чакам.
- Разбира се. А и телефонните разговори се подслушват.
Той отново въздиша. Аз чакам.
- Всеки контакт, който имам с този човек, привлича внимание към него - казва Уитман. - Аз го довеждам и извеждам от онова място. Хората ще започнат да говорят. Знаеш какви са. Ще задават въпроси - за мен, за което нямам нищо против, но не само за мен. Да, ти държиш в неведение Вашингтон и не искаш нещата да бъдат официални, докато не се наложи...
Пак Вашингтон. И Уитман знае как действат във Вашингтон, знае къде са рисковете и откъде ще дойдат издънките.
- Имаме три седмици - напомням му.
- По твоя преценка. Може да е по-скоро. И дори ако не е...
Но дотогава Йохансен ще бъде извън „Програмата". Ще се погрижим за това.
- Казах ти, че сме помислили по този въпрос - прекъсвам го.
- И ще изгладиш нещата с тях, ако трябва?
- Знаеш, че ще го направя. - Отново настъпва мълчание. Недоверието му отеква по линията. - Обещавам ти, Майк. - Чудя се дали той прозира лъжата.
Но Уитман не е попитал защо съм вкарала човек в „Програмата". Не иска да знае.
Той не е доволен. Аз също, но по други причини.
Необходимо ми е време. Няма следа от мишената в никое от обичайните места за търсене, а Фин все още не ми е набавил копие с досиетата на затворниците и празнотата в знанията ми ме гложди. Трябваше да открием жената преди няколко дни. Но според Йохансен „няма значение" и това е вярно - за него няма значение. Отивам само на разузнаване. Изборът е негов, не мой. Затова го оставям да отиде там и единственото, което мога да направя, е да чакам.
Това и правя, когато в апартамента ми пристига Крейги. Камерата за видеонаблюдение, свързана с монитора в кабинета ми, го улавя, докато прекосява фоайето, облечен в познатото си тъмносиво палто, с куфарче в ръката и извърнато встрани от обектива продълговато лице.
Отварям му да влезе.
- Искаш ли нещо за пиене?
- Чай ще бъде чудесно.
Държа три бутилки малцово уиски в кабинета си, но Крейги не е докоснал нито една от тях. Подозирам обаче, че уискито е тайното му удоволствие, когато остане сам, като порнографията за други самотни мъже.
Връщам се от кухнята и виждам, че той стои до прозореца. Зимното слънце вече клони към хоризонта. Стъклата на административните сгради на юг представляват ослепителни бронзови огледала, а на запад, над по-ниските сгради, Темза е като извита лента от лъскав калай. Крейги обаче не се възхищава на гледката, а се е втренчил надолу към дока под прозореца ми. По тротоарите четиресет и един етажа по-долу вървят дребни фигурки на хора. Вятърът духа силно, развява дрехите им и дипли повърхността на водата в дока. Горната част на тялото на Крейги е наведена към тях. Съблякъл е палтото си и с черния си костюм прилича на въпросителен знак.
Давам му чашата с чая и той казва:
- Човекът, когото са повикали да разрови досиетата на Лейдлоу. Имаме име.
Лейдлоу е мъртъв. Не би трябвало да се изненадвам. Той беше стар човек, бе изживял живота си и бе взел решение. Вероятно му беше дошло времето. Но петдесет и деветте часа, които са изминали, откакто чух новината, не са намалили остротата й.
Съюзът ни беше задействан от история, разказана ми от един разтревожен престъпник информатор, която включваше болнични планове и жена на име Айлийн. Разследвах случая и също и се разтревожих. Бяхме виждали всякакви сцени - лондонски автобус с отнесен от взрив покрив, горящ небостъргач, който се срутва в облаци от прах. Това е нещо, за което не искаш да разсъждаваш - че си знаел през цялото време и си можел да го предотвратиш, но не си го направил.
Питър Лейдлоу беше човекът, на когото бях избрала да предам информацията.
Той беше агент вербовчик от края на Студената война. Дискретен, съсредоточен, способен да пази тайни и изключително предпазлив, Лейдлоу беше във вътрешния кръг, който работеше със съветската къртица Гордиевски, имаше връзки в КЗ, старото подразделение на МИ5, и запази работата си, когато Берлинската стена падна и за известно време руснаците бяха новите ни най-добри приятели. Когато пратката ми стигна до вратата му, той се беше пенсионирал, за да чете книги, да пие топла бира в сумрачни кръчми, да пренебрегва градината и да скучае до обезумяване.
Избрах го, защото разбрах, че е внимателен, упорит и усърден и няма да се успокои, докато не намери някого, който да приеме сериозно пакета с информацията.
Избрах го и защото знаех, че всеки, който се пита коя съм, ще погледне на изток, към старите връзки на Лейдлоу в бившия Съветски съюз, а не към мен.