Минава една минута и Куилан проговаря:
- Добре дошли в „Програмата" господин Джаксън. - Гласът му е тих и звучи отегчено. Не откъсва очи от телевизора. - Харесва ли ви нашият малък социален експеримент?
Усмихнатият русокос мъж от столовата е заел позиция зад креслото на Куилан и наблюдава Йохансен, наклонил глава на една страна. Все още се усмихва. Йохансен не отговаря.
- Знаете ли кои сме ние? - пита Куилан.
Нещо е заседнало в гърлото на Йохансен. Думите излизат насила от устата му, една по една.
- Вие... сте... главният... тук.
Куилан за пръв път обръща глава и поглежда Йохансен. Очите му са бледосини, воднисти и кръвясали, сякаш има проблем със зрението.
- Името ми е Джон Куилан. Говори ли ви нещо?
Трима убити, двама в каменоломна, всичките изтезавани, преди да умрат. Йохансен още си спомня лицата им.
- Да - с дрезгав глас отговаря той.
Устните на Куилан леко се разтеглят от задоволство.
- Ние сме законът - продължава той, сякаш Йохансен не е казал нищо - и вие сте на нашата територия. Под нашата юрисдикция. Моята работа - Куилан се навежда напред - е да поддържам реда тук. - Той отново се обляга назад, сякаш е доказал твърдението си. - Мислите ли, че това е лесно, господин Джаксън?
Йохансен не отговаря. Стомахът му се бърка. Куилан отново вперва очи в телевизора.
- Управляваме насилници, пристрастени и болни... Разбирате, че се налага да бъдем твърди. И да даваме пример, където е необходимо.
От телевизора пак се разнася предварително записан смях, стържещ механичен звук.
- Значи сте от Америка. - Куилан се усмихва на телевизора. Кожата му изглежда твърде опъната за усмивка и тя мигновено избледнява.
- От затвора „Викторвил" - отвръща Йохансен. Под белите му дробове се е образувал твърд възел от нещо.
- Не го знам. И не искам да го знам. - Куилан пак отмества очи към Йохансен. - Какво ви води тук?
- Помолих за трансфер.
- А, като във футбола. - Куилан кима. - Мислите ли, че перспективите ви ще бъдат по-добри тук?
- Чух... за това място... Помислих си...
- Помислили сте си, че ще водите лесен живот тук, господин Джаксън? За какво бяхте в затвора „Викторвил"? - Куилан изплюва името като нещо, оставящо лош вкус в устата.
Той не знае кой съм.
- Доживотна присъда. Двойно убийство.
- Но доживотната присъда означава доживотна присъда в Щатите, нали? Какво би ги убедило да се съгласят с молбата ви? Добротата на сърцата им? Какво им предложихте, господин Джаксън?
Той не те е подмамим тук. Това не е отмъщение. Йохансен едва не се удавя в облекчение.
- Те мислят, че знам някаква информация.
- А знаете ли?
- Те мислят, че знам.
- Да предадете приятелите си и да си купите лесен живот в „Програмата"? Няма да е за пръв път. Или е нещо друго.
- Искам само... - започва Йохансен.
- Да дойдете тук. Да се снишите и да се пазите да не ви разкървавят носа като всеки друг. Знаете ли какъв е проблемът ми? Не ви вярвам, защото не знам кой сте.
- Името ми е...
- Райън Джаксън и излежавате доживотна присъда в затвора „Викторвил" но никой не е бил там и не можа да го потвърди. - Куилан се обляга назад на креслото. - Умен човек ли сте, господин Джаксън? Мисля, че може би сте умен. Но защо един умен човек идва на такова място с обяснението, че се готви да предаде приятелите си? Защо би признал, че е направил нещо лошо? Освен ако не е прикритие... Нима очаквахте да ви приемем на сляпо доверие? Тук нещата не стават така.
- Говорете с надзирателите. Сутринта минах през рецепцията. Те имат досието ми...
- Надзирателите? - За секунда Куилан изглежда почти доволен. - 0, не - измърморва той. - Не, господин Джаксън. Тук имаме други начини да проверяваме фактите. - Погледът му отново се насочва към екрана. - Господин Брайс.
Разпитът е приключил. Усмихнатият мъж пристъпва напред.
Възелът на надежда в стомаха на Йохансен се превръща във вода.
- От тук нататък господин Брайс ще се грижи за нещата - добавя Куилан.
Те отново блъскат по коридора Йохансен, който подтичва и се препъва, и минават през аварийни изходи.
Връщат се на стълбището и слизат долу. Завиват надясно по празен коридор, отварят врата и го хвърлят вътре.
Йохансен е очаквал да го затворят в такава стая. Няма мебели. Стени от блокове пенобетон. Един прозорец - малък и високо. Подът лепне от тъмни петна.
Русокосият мъж, Брайс, се приближава зад тях, поглежда Йохансен и се усмихва разкаяно.
- Съзнавате какво трябва да направим, нали? - учтиво пита той.
Йохансен не отговаря.