В осем вечерта пристигат последните резултати от търсенето на Фин сред обитателите на „Програмата". Както и преди, в системата на затвора няма следа от жената.
И после, малко преди да стане десет часът, Фин прониква в списъка с доброволците, работещи в „Програмата". Не са много. Жената не е сред тях.
Остава само една сламка, за която да се хванем.
<Пробвай персонала и охраната.>
<Вече го направих> отвръща Фин.
Щорите на прозорците в апартамента ми са вдигнати. Електрически лампи осветяват безлюдните офиси отсреща. На запад небето над Сити е жълтеникаво-черно.
Няма я в списъка на „Програмата". Не е и в системата на затвора. Не е доброволка, нито охрана или служителка от персонала. Къде да я търсим?
Обаждам се на Крейги и му разказвам какво се е случило.
- Идвам - казва той веднага и знам, че не мисли за Джон Куилан, а за другия сценарий - подготвена от разузнавателните служби клопка, разпит на Йохансен, бавно изреждане на имена... какво знае за мен, как се свързва с мен, могат ли да ме открият.
Крейги си мисли, че все още имаме време да изтрием файловете, да унищожим твърдите дискове и да заличим всяка следа от Карла и Шарлот Олтън. Ако се налага.
И аз не мога да споря. Жената на снимката не е в „Програмата". Йохансен знае коя съм и е влязъл в капан.
Изведнъж, за един дъх, за един удар на сърцето, сценарият се разиграва в съзнанието ми.
Жената на снимката...
Крейги пристига и първите му думи са „ограничаване на пораженията".
Знам какво ще каже - че трябва да замина още тази вечер, до един час, и да се примиря, че никога повече няма да се върна. Аз обаче няма да замина само по една причина.
Ако аз залагах капан на Йохансен, бих предположила, че той ще провери, при това щателно.
Бих използвала истински затворник.
Ден 8: сряда
Йохансен
Той няма представа колко е часът, когато вратата се отваря. Някой щраква електрическия ключ на лампата. Светлината е като противно течно петно върху ретината му.
- Стани - заповядва непознат глас.
Йохансен обаче няма сили от повръщане и се налага да го изправят на крака.
Навън е ден. Небето е жълтеникаво-бяло и изпъстрено със сиви ивици като стъклено топче за игра. Влачат Йохансен покрай сградата и го завеждат в тесен двор, ограден с бели стени, без камери. Усамотено място. Неофициално.
Първото, което вижда Йохансен, е Куилан. Седи на лек сгъваем стол, увит в огромно палто като инвалид на пикник. Очите му равнодушно се плъзгат по Йохансен.
До рамото на Куилан стои Брайс, извън полезрението на по-възрастния мъж. На стената до него е подпряна бейзболна бухалка. Усмивката му е като на звяр, който се намира високо в хранителната верига и има твърде много зъби.
Йохансен си спомня как тръбата влиза в гърлото му и се задавя.
В двора има още десетина души. Екипът на Брайс е сред тях. Всичките са се втренчили в Йохансен.
- Господин... Джаксън - започва Куилан, който е пъхнал червено шалче под яката на палтото си. Цветът трепти като пулс на зимната светлина.
Йохансен трябва да се съсредоточи. Да остане в настоящето. Да издържи.
- Оказва се, че е истина. Ще издадете приятелите си за място в „Програмата" - продължава Куилан и се усмихва. Кожата му се опъва, сякаш ще се сцепи. - Това ми харесва. Обичам да знам какви са приоритетите на хората. Бихте направили всичко, за да останете тук, нали?
Всичко. Но от устата на Йохансен не излиза дума, а само сухо грачене. Той преглъща.
- И това трябва да проверим. - Куилан обръща глава и през рамо казва: - Брайс?
Брайс излиза напред и усмивката му става по-широка.
- Господин Джаксън - казва той. - Бих искал да се запознаете с един мой приятел. Джими?
Мъжът чува името си и пристъпва напред - подобен на птица човек на четирийсет и няколко години. Има нервна, нетърпелива усмивка и за разлика от другите, е неестествено спретнат, сякаш се е издокарал за събеседване. Оредялата му черна коса е внимателно пригладена назад и ризата под евтиното му сако е закопчана догоре.
Съсредоточи се.
- Време е за подобаващо запознанство - продължава Брайс.
- Господин Саймън Джаксън, представям ви Джими. Джими ни предложи помощта си. Нали така, Джими?
Джими кима енергично - във въодушевлението му има нещо жалко - и бръква в сакото си. Изважда няколко снимки, семейни, и казва:
- Снимки.
- Не снимките, Джими, този път не. - Брайс се обръща към Йохансен. - Първата задача на Джими е да ни помогне с една малка демонстрация.