Светлината се променя. Йохансен се унася.
Събужда се от болка.
Лежи на дюшек на пода. В отсрещната страна на стаята в гнездо от завивки до вратата седи жена. Лицето й е изнурено и под очите й има тъмни сенки като синини. Оголената й китка е крехка като на скелет. В ръката си държи нож.
Йохансен трябва някак да й го отнеме, но не може да помръдне.
Той заспива.
Някакъв мъж пищи зад вратата на фермерската къща.
Ден 8: сряда
Карла
В сряда през целия ден работя неуморно.
Портите се отварят отново в осем сутринта, но аз съм зад бюрото си много преди това. Изминали са двайсет и четири часа, откакто Йохансен е влязъл в „Програмата", и четиринайсет, откакто портите се затвориха за нощта. Спала съм с прекъсвания може би три часа и ми се гади от умора.
Но всеки момент всичко може да свърши. Всеки момент Йохансен може да излезе.
Уитман вече е в администрацията на „Програмата", разговаря с персонала и ги убеждава колко спешно е да намерят Райън Джаксън. Чакам, докато електронният часовник на компютъра ми превърта на 8:00, после 9:00 и след това 10:00. Седя до телефона и чакам да ми се обадят, че Йохансен е навън и в безопасност, но телефонът остава безмълвен.
Крейги иска и аз да изляза от играта и да бъда в безопасност и неоткриваема. Отказах. За да заложат капан, те биха използвали истински затворник. Крейги не вярва. Дори по телефона гласът му трепери от напрежение. Впуснал се е да търси Йохансен в тъмните ъгли на владенията на разузнавателните служби, стаите за разпити и апартаментите с високо ниво на сигурност. Но няма да го намери там. Йохансен все още е в „Програмата". Сигурна съм.
<Достъп до вътрешната мрежа за видеонаблюдение на „Програмата"> изпращам съобщение на Фин.
Въпреки че „Програмата" е частен затвор, различни заинтересовани правителствени страни изискват достъп до кадрите от видеонаблюдението. Дирекцията на затворите и Министерството на правосъдието получават картина денонощно, а столичната полиция и разузнавателните служби имат достъп при поискване, както и няколко избрани високопоставени лица в други области на публичната политика. Всяка точка на достъп може да има вратичка в защитата и Фин трябва да я открие.
Той не отговаря, но по-късно, в четири следобед, докато дневната светлина помръква, получавам линк с коментара: <Беше много по-лесно от досиетата на затворниците>.
Фин ми е осигурил достъп до картината от камерите за видеонаблюдение в „Програмата".
Но мога само да наблюдавам пасивно онова, което гледат те. Камерите оглеждат наоколо, увеличават изображението и се отдалечават по прищевките на някой друг. Празно помещение, което прилича на класна стая, конвой, който се движи по сумрачна улица, мъж, който се мотае пред входа на малък магазин.
Вглеждам се във всички лица. Не виждам Йохансен.
Да придвижа ли по-нататък нещата? Да направя ли опит да подслушвам комуникационния трафик в „Програмата"? Да проверя ли дали има новини за труп на бял мъж със сини очи, висок метър и осемдесет? Да проверя ли за части от човешко тяло в отпадъците, изхвърлени на сметищата? Няма да се гнуся. Тези неща трябва да се приемат смело. Знам какво се е случило с Чарли Рос. Дори не можаха да върнат всичките останки на вдовицата му и той трябваше да бъде анализиран по ДНК. Бил е разчленен.
В пет часа следобед звъни Уитман.
- Видели са го - съобщава той. - В столовата. Разговарял с някакъв тип, но после онзи го оставил сам.
Хващам се за думите му.
- Днес ли?
- Вчера.
- А другият?
Ръката ми вече е върху компютърната мишка, готова да отвори досиетата на затворниците, но Уитман казва:
- Не искаха да ми кажат името му.
- Убеди ги.
- Не мога ей така да...
- Намери начин. - Казвам го твърде рязко и грубо, но остава още един час, преди портите отново да се затворят и „Програмата" да се заключи за нощта. Все още има време.
Уитман мълчи и после казва:
- Това не ми харесва, Лора. Ти искаш да стане и по двата начина. Каза, че ще го правим неофициално, че само ще вземем назаем самоличността на онзи затворник и че не е необходимо Вашингтон да знае. Добре, тогава няма да се набиваме на очи. Демонстрирам загриженост, но не мога да казвам на онези хора как да си вършат работата. Казвам им, че се справят страхотно. Или мога да отида там и да започна да се разпореждам, но в такъв случай по-добре намери някого във Вашингтон, който ще те подкрепи, защото ще се нуждаеш от това. Не мога да вдигам голям шум и същевременно да отбивам вниманието към твоя човек. Всеки път, щом си отворя устата, неговият профил се вдига с една степен. - Отново настъпва кратко мълчание. - Ти избираш, Лора. - Той оставя достатъчно време, за да бъде сигурен, че няма да отговоря, и после добавя: - Утре ще опитам пак. - След това затваря.