На екрана пред мен ежедневието в „Програмата“ продължава. Светлината намалява, патрулите се прибират и портите се затварят.
Вече са изминали повече от трийсет и два часа, откакто Йохансен е влязъл в „Програмата".
В седем вечерта Крейги ми се обажда отново. Той седи, докато чаят му изстива на масата пред него, и продълговатото му лице е изтерзано от безпокойство. Обаче не е открил нищо, което да предполага, че Саймън Йохансен е в ръцете на властите.
- Той все още е там - отбелязвам и Крейги не спори.
- Някой може ли да го разпознае?
- Рос е мъртъв.
- Тогава някой, с когото е служил в армията?
Претърсила съм досиетата на затворниците за някой бивш войник, който може да го идентифицира като Саймън Йохансен. Няма такъв. Нито пък някой, който може да познава истинския Райън Джаксън. Всичко е чисто.
Крейги си тръгва. Храня се в кабинета си и гледам кадрите от видеонаблюдението. Официалните патрули вече са престанали да обикалят, но други са заели местата им - мъже на малки групи по двама и по трима, движещи се безшумно и целенасочено. Хората на Куилан.
Но няма съобщения за ранен цивилен, нито за труп. Мъча се да се вкопча в това.
Знаеш какъв е Йохансен. И мислеше, че той ще се оттегли на някой плаж в Тайланд? Ще носи срязани до коленете джинси, ще пуши трева и ще ходи за риба? Ще остарее?
Не.
Такива като него загиват рано или късно. Всичките.
В тези неща има схема - първо телефонно обаждане, информация и после, след няколко часа, новинарски бюлетин, полицейска лента, отцепила някоя уличка, телевизионна камера, показваща кървави следи. Това се случва с хора като Йохансен.
Само че този път може би няма да се обади информатор. И със сигурност няма да има медийно отразяване. Той просто ще изчезне.
Вечерта Шарлот Олтън се разболява от грип, обажда се на приятелите си и пренарежда светския си календар. Оставам зад бюрото.
Върнала съм се на жената от снимката. Престанала съм да мисля за нея като за затворничка и въображаемата първа страница от вестник с крещящо заглавие в съзнанието ми се е изпарила. Но предпазливата й усмивка се е запечатала в паметта ми, както и убедеността, че съм я виждала и преди.
Йохансен каза, че няма значение коя е тя, но греши.
Седя будна до късно през нощта и търся в базите данни жената на снимката. И продължавам да пропъждам спомена за лицето й, но той постоянно се рее пред мен, точно извън обсега ми.
Ден 9: четвъртък - ден 10: петък
Йохансен
Друг глас, в друг живот.
- Райън Джаксън.
Болката говори, че е жив, макар главата му да пулсира и вътрешностите да го болят, сякаш някой ги е извадил и стъпкал.
- Райън Джаксън - повтаря гласът.
Името е познато.
Йохансен отваря очи. Мъж с остри черти и оредяла коса се е втренчил в него.
- Аха, все още знаеш името си - казва непознатият.
Йохансен озадачено мига срещу него.
- Голям късметлия си, а? - иронично подхвърля мъжът и му помага да стане.
Болката в главата на Йохансен става двойно по-силна, бучаща и когато си поема дъх твърде дълбоко, нещо остро пронизва ребрата му.
- Пий. - Мъжът поднася чаша към устата му.
Йохансен преглъща и болка раздира гърлото му. Изведнъж си спомня всичко - кофата, фунията и тръбата, стария Куилан на стола за пикник, Джими, който крещи на земята, арматурните ножици...
Пръстите му. Той се втренчва в тях. На показалеца на дясната му ръка има червени кръгове като от пръстен. В лявата е забита канюла. Тръбичката на система за интравенозно лечение е свързана със статива до дюшека, на който лежи.
- Брайс... - промълвява Йохансен.
- Брайс да го духа - отсича мъжът. - Пий.
Той отново допира чашата до устните на Йохансен и я накланя. На четиресет и няколко години е, корав и жилав. Ръцете му са силни, а раменете - яки и възлести, вените изпъкват над мускулите, татуировки „Мама" и „Багдад".
Йохансен изпива пет глътки и бута настрана чашата.
- Джими? - пита той.
Мъжът с острите черти изсумтява.
- Евакуираха го с медицински хеликоптер. - Той бута чашата обратно в ръцете на Йохансен. - Дръж я, не си дете, по дяволите. - После става и излиза. Стъпките му отекват по стъпалата.
Светлината в стаята е мъждива. На единствения прозорец е заковано одеяло, за да не влиза дневна светлина, но няколко лъча се промъкват в краищата. До три от стените са наблъскани вехти мебели - стол, разнебитена маса за пикник с пластмасова купа отгоре, скрин от евтин ламинат, имитиращ чамови дъски. На четвъртата стена някой брои дните. На мазилката има резки, отвесни черти в групи по пет, десетки. Някои са добре оформени, а други - грубо надраскани и криви. Някои, изглежда, се издълбани в стената с тъп гвоздей. На пода са разхвърляни дрехи, боклуци и завивки.