Прозорецът е на два метра.
Йохансен издърпва канюлата от вената на ръката си и бавно се надига, подлагайки на изпитание болката на всеки етап. Отново усеща силен бодеж, когато си поема дъх твърде дълбоко. Може да е пукнато ребро. Гърдите, ръцете и краката му са изранени - следи от юмруци и ботуши - и едното кокалче на ръката му е охлузено в разкървавена мръсна издрана кожа и оголена плът. Всичко го боли, докато прекосява стаята.
Стига до прозореца и наднича иззад края на одеялото.
Навън е ден. До земята има три етажа. Йохансен вижда пространство, покрито с тармак, маркирано с очертанията на места за паркиране. Направо и вдясно има Г-образен нисък жилищен блок от червено-черни тухли. Вляво, в отсрещния край на паркинга, стърчи телена ограда, висока два и половина метра. Около портата се мотаят група хора. Отвъд нея се простира шосе и започват триетажните общински жилищни блокове.
Йохансен се намира в нещо като лагер. Лагерът на Куилан. Той вече машинално измерва ъглите между сградите, търсейки тайни кътчета, мъртвата точка, но това е затвор в затвора. Няма да се измъкне оттук скоро.
Намира мръсна кофа в ъгъла, уринира и отново ляга.
След малко друг мъж - плешив, с мекушави, безобидни черти - му донася купа с храна и лъжица. Казва, че името му е Вини.
- Скоро ще ме освободят - уверено казва той.
- Наистина ли?
Мъжът кима, доволен от себе си, и излиза от стаята.
Йохансен чувства болка, когато преглъща, но продължава да яде. След това допълзява до дюшека и отново заспива.
По-късно, сигурно в ранния следобед, съдейки по светлината, мъжът с острите черти му донася дрехи, но не и ботуши.
- Вземи. Облечи се. - Той бавно оглежда Йохансен и после добавя: - Казвам се Райли.
- Аз съм Джаксън.
- Знам.
- Кой ден е днес?
- Четвъртък.
- Джими - изведнъж се сеща Йохансен. - Брайс счупи ръката му.
- Знам какво е направил Брайс.
- Защо Джими?
- Крадеше разни неща. Снимки - отговаря Райли и излиза.
Йохансен се облича бавно, борейки се с болката. Дрехите са му по мярка, но миришат на друг човек.
Портата на лагера в отсрещната страна на асфалтирания двор изтраква. Приближават се бягащи стъпки. Четирима души. Не, трима. Носят нещо. Разнасят се викове. Йохансен докуцуква до прозореца, но те вече са влезли вътре. На долния етаж се тряска врата. Още викове, този път няколко гласа. Указания? Йохансен отива до вратата на стаята и я отваря. Тясното стълбище се спуска до площадка.
За него ли идват? Колко ли сили са му останали? Не е ли стигнал предела?
Но шумът е съсредоточен някъде долу. След минута Йохансен започва да слиза по стъпалата, изтръпвайки от болка на всяка крачка.
Спира на площадката на първия етаж. В края на стълбите долу е открехната врата и виковете се разнасят отвътре. Той чака, но никой не излиза.
Слиза до долу и наднича през пролуката.
На болнично легло лежи мъж, който кърви. Към него се протягат ръце, срязват дрехите му, разкриват раните и леко натискат.
- Защо са го довели тук, мамка му? - пита Райли, който не се вижда в полезрението на Йохансен. - Портите са отворени, нали?
Никой не му отговаря.
- Трябваше да го изкарат - добавя Райли минута по-късно, но по-тихо, сякаш вече няма желание да негодува.
Той не е главният тук.
Йохансен се премества и я съзира - изнурената жена с ножа. Тя работи върху тялото бързо и ефикасно. Някой я пита нещо и жената отговаря, без да вдига глава. Йохансен не я разбира какво казва.
Някога тя е била изискана, авторитетна и сдържана. Снимката, която Филдинг му даде, го доказва. Ако не беше снимката, човек никога не би предположил каква е била.
Преди да изминат три седмици, жената ще бъде мъртва.
Йохансен се повлича нагоре по стълбите и се връща в тихата стая. Нейната стая. Нейните дрехи, нейните боклуци, нейното гнездо от завивки до вратата. Огледалото й е закачено на стената над умивалника. Йохансен се вглежда в отражението си. Лицето му е изранено, подуто и охлузено, едното му око е притворено. И чертите на стената са нейни.