- Влизай.
Йохансен минава по тесен коридор и отново се озовава в стаята с картините на младия светец и Богородица на стената, сервиза от китайски порцелан, който скромно се белее в шкафа, и големите чаши, окачени на дървото в кухнята отвъд свода. Куилан седи на същото кресло като преди, но сега е сам и телевизорът е изключен. Този път Йохансен е получил цялото му внимание.
Куилан му кима да седне на стола. Кръвясалите му очи не се откъсват от лицето на Йохансен. Йохансен сяда. Вратата се затваря.
За момент и двамата седят неподвижно и чакат. Между супниците равномерно тиктака часовник. Някой крещи навън на двора. Куилан и Йохансен не реагират.
- Е, господин Джаксън, какво ще правим с вас? - пита Куилан.
- Не желая неприятности...
- Само че е малко късно за това, а? Вие унижихте публично Брайс. Мислите ли, че това е добър ход?
- Брайс ми каза да ви смая.
Куилан се обляга назад на креслото и присвива очи.
- Брайс не е доволен от онова, което му направихте. - Той млъква, сякаш очаква отговор, но Йохансен не казва нищо. - Ако пак ви дам на него, ще се развесели. Малък подарък, играчка, с която да си играе. Видяхте на какво е способен... И това е само началото. Брайс не убива. Трупът не му доставя толкова голямо удоволствие. Но ще ви накара да искате да ви убие. Затова какво правим от тук насетне? Връщате се в стаичката долу? Бандата на Брайс с техните ботуши и кофи? - Куилан присвива очи. - Погледнете се, господин Джаксън. Едва вървите. Вярно, издържате на болка. Този път обаче Брайс няма да започне с дребни неща. Вие сте първият в списъка му, господин Джаксън. Всяко нараняване, всяко порязване... За секунди ще ви накара да се молите. Но този път няма да спре нито след първия пръст, нито след втория. Нашият господин Брайс е педантичен. Много педантичен.
Куилан се втренчва замислено в Йохансен. В главата му явно се разиграва някакъв сценарий. После неочаквано пита:
- Къде се научихте да се биете? В Америка ли?
- Тук-там.
- Обучен сте.
- Научих се с течение на времето.
- Какво искате? Не ми казвайте. Искате господин Брайс удобно да забрави какво му направихте. Искате хубав, спокоен живот...
- Искам да работя за вас.
- Нима? - Куилан тихо изсумтява. - И какво ще правите за мен? Ще използвате юмруците си? Едва ли може да се каже, че тук има недостиг на хора, склонни към насилие.
- Клиниката е останала с човек по-малко.
- Това мой проблем ли е?
- Клиниката е част от вашия план за това място.
- Знаете какъв е планът ми?
- Клиниката ви помага да командвате тук. Сърца и умове.
- И вие можете да помогнете? Вече сте лекар?
- Не. Но мога да превързвам рани, да слагам шина на счупено, да включвам пострадал в система за интравенозна терапия, да използвам дефибрилатор, да правя изкуствено дишане. Мога да откривам мозъчни кръвоизливи, да изтеглям вода от бял дроб. Не ми е нужен много сън и не искам нищо в замяна.
- Само Брайс да не ви диша във врата.
- Да, само това.
Куилан отново се обляга назад на креслото, без да откъсва очи от Йохансен.
- Научили сте се да оказвате първа помощ с течение на времето? - След това се обръща към мъжа, който чака до вратата. - Доведи я.
Тя влиза петнайсет минути по-късно. Поглежда веднъж Йохансен, безизразен поглед, който се плъзга по него, а после се обръща и се втренчва в Куилан.
Куилан вдига ръце.
- Какво да кажа? Той се върна.
Кейт е изгубила всяка следа от блясъка, който има на снимката. Кожата й е сивкава и тя има изтощения вид на човек, намиращ се в бойна зона, лишен от сън и напрегнат от адреналин, който Йохансен е виждал в бомбардирани градове. Дрехите й са твърде големи за нея и косата й е неравно подстригана, сякаш я е подрязвала сама и на лошо осветление. Изглежда така, сякаш вече е чула въпроса и отговорът е не.
- Господин Джаксън иска да работи в клиниката - кротко казва Куилан. - Твърди, че може да помага. - Той се обръща към Йохансен. - Кажете й.
Йохансен повтаря:
- Мога да включвам система за интравенозна терапия, да слагам шина на счупено, да правя изкуствено дишане, да използвам дефибрилатор...
Тя изсумтява и пита:
- Ами Брайс?
- Ще подшушна някоя дума тук-там. - Куилан се усмихва насърчително и после изостря усмивката си. - При положение че господин Джаксън издържи приемния изпит. - Той се обръща към Йохансен. - Много приказки, но е лесно да се говори, нали? Не може да изказвате твърдения за способностите си и да очаквате да ги приемем на сляпо доверие. - Погледът му пак се отправя към жената. - Следващият окървавен е негов. Не се намесвай.