Филдинг обаче не му дава листчето и продължава да го гледа втренчено. След това му го подава. Йохансен взима бележката, поглежда я веднъж - редица надраскани цифри - и я пъха в джоба си, без да пророни нито дума. Облак закрива слънцето и в стаята става студено.
- Убила е някого - казва Йохансен.
- Тя ли ти каза?
Йохансен кима.
- Защо не пише нищо в досиетата?
Филдинг изсумтява.
- Клиентът каза, че всичко е потулено. Може би някой има приятели по върховете. Кой знае? Значи е била лекарка. Звучи логично.
- Кое?
- Когато си лекар, хората ти имат доверие. Хипократова клетва и така нататък. Мислиш, че когато лекар убива някого, всичко става бързо и чисто. Не... - Филдинг поклаща глава. - Клиентът ми разказа за това. Било кървава баня. - Млъква и се замисля. - В нашата работа не можем да си позволим да съдим кое е правилно и кое не е. Но в този случай? - Очите му стават безизразни. - Тя го заслужава.
Ден 11: събота - ден 12: неделя
Карла
Два следобед, събота. Намирам се на тясна уличка в район Уондсуърт, с ключ в ръката. Пъхам го в катинара и го превъртам, когато един глас зад мен колебливо казва:
- Няма да искате да влезете там.
Възрастен мъж с плетена найлонова пазарска чанта тътри крака към мен в здрача.
- Лоши хора използват това място - продължава той. -Трябва да внимавате.
Алеята е тясна и пазарската му чанта стърже по тухлената стена. На пазара по-нататък по улицата продават пиратски дивидита, евтини почистващи препарати и огромни пакети бонбони. Може би човекът отива там и това е прекият път, по който минава.
- Заковаха с дъски прозорците, но това не ги спира. Чупят ги. Наркотици - мъдро кима старецът, който вече е до мен. Стъпвам във входа, за да му направя място да мине, но той не помръдва и очакващо гледа вратата. - Спомням си това място, преди да го затворят. - В гласа му прозвучава надежда. - Минаха години, откакто не съм влизал вътре.
Последното, което ми трябва, е носталгия. Пъхам в ключалката и последния ключ и се обръщам към стареца.
- Вътре не е безопасно, друже. Ще ти трябва такова нещо. - Почуквам по каската, която нося на главата си. Твърдата й жълта пластмаса изпъква в сумрачната уличка. Набивам се на очи, но понякога това е най-добрият начин да се скриеш - пред погледите на всички.
- Тогава какво ще правите вътре? - пита той, когато вратата се отваря, присвива очи и се втренчва в мрака. Отвътре ни блъсва смрад на урина и разложение.
Прекрачвам прага.
- Здраве и безопасност, друже - отговарям бодро. - Здраве и безопасност.
Докато затварям вратата, старецът все още наднича след мен. Последното, което виждам в стесняващата се пролука, е воднистото му сиво око, а после ме обгръща тъмнина.
Сградата е голям пъб, построен в типичния за началото на двайсети век архитектурен стил, затворен от три години и търпеливо тънещ в занемаряване, докато чака вниманието на строителните предприемачи. Влязла съм през страничен вход за персонала и се намирам в мрачен коридор без прозорци. Мракът засилва лепкавото чувство от влагата.
Запалвам фенерчето си и лъчът обхожда боклуците на пода, сред които проблясват игли на използвани спринцовки. Тясно стълбище вляво води към първия етаж. Горе сигурно има стаи с олющени стени, бани с ръждясали вани, счупени електрически ключове, превърнали се в смъртоносни капани... или всичко е изнесено и дъските на пода са изгнили и продънени. Не се качвам горе. Разбрали сме се - на партера.
Зад стълбището има авариен изход. Отварям вратата и мигновено съм заслепена.
Инстинктивно вдигам ръка да предпазя очите си.
- Лора, откъде ги намираш тези места? - казва невидимият зад яркия блясък Уитман.
Не видях хората му навън.
- Сам ли си? - питам и ми се струва, че кима. - Какво им каза?
Уитман въздъхва.
- Че той иска да се срещне със стари познати и че трябва да му угаждаме.
- Повярваха ли?
- Плаща им се да вярват - отвръща той, но в начина, по който го казва, има нещо уклончиво. Явно си е мислел, че няма да е толкова сложно.
Очите ми най-после се оправят след блясъка. Уитман посочва с глава към бара. На светлината на фенерчето лицето му изглежда по-мъртвешки бледо от всякога.
- Там вътре. Не е красива гледка. - Уитман минава покрай мен и затваря аварийната врата след себе си. Не иска да чуе какво ще стане по-нататък.
Закованите с дъски прозорци на бара са обърнати към главната улица. През дъските проникват звуци - бръмчене на автомобили, гласове, думкането на бангра музика от минаваща кола - и малко светлина. Двойните врати в ъгъла, водещи към улицата, са заковани. От вътрешните врати са останали само празни рамки. Стъклата им са строшени и блестят на малки късчета върху мръсните плочки. Осветявам мястото с лъча на фенерчето. Навсякъде са разхвърляни боклуци, празни бутилки и още принадлежности за наркотици, а стените са изрисувани с графити.