Тя не е сред тях.
Седя в неудобна поза твърде дълго. Краката ми са студени и чувствам болка в дясното рамо, а пръстът върху бутона на компютърната мишка се е схванал. Опитвам да се раздвижа и ставите ми реагират мудно. Всичко трябва да бъде убеждавано или насилвано, за да бъде приведено в действие. Бутам стола назад, протягам пръсти и разкършвам гръбнака си, излизам от страничния кабинет и се приближавам до големия южен прозорец. В мазната, леко диплеща се вода в дока се отразяват светлини, но под повърхността има нещо тъмно, неясно и смътно заплашително... Броя такситата на улицата в опит да прочистя съзнанието си, но споменът за онази безмилостна усмивка непрекъснато се завръща. Познавам жената.
Извръщам се от прозореца и отивам до бюрото. Още една база данни, още една партида снимки. Всичките са жертви, жени с наранявания, насинени очи и счупени зъби, чиято безизразност е нещо повече от трик на светлината. Никой не им е казал да не се усмихват... Но тя не е една от тях. Виждала съм жената и преди и тя не е жертва.
Затварям базата данни. Влизам в интернет. Променям параметрите на търсенето и...
Съвпадение.
Толкова съм заредена с кофеин и безсъние, че за момент съм убедена, че нещо съм се объркала и умореният ми мозък ми върти номера.
От екрана ме гледа лицето й - умно, предпазливо, усмихнато и сдържано - под заглавие, качено в блог преди една година. Открих я.
Прочитам текста веднъж и после още веднъж.
Не е онова, което очаквах.
Ден 11: събота - ден 12: неделя
Йохансен
Той отново влиза в „Програмата".
Отново проверка на самоличността и досието му. Претърсване на голо. Обличане. Кимане от страна на Уитман и придружаването му до караулката - „Сложете ръка на панела и погледнете в екрана". Металната порта се отваря. Йохансен минава през нея, влиза в голямата стая, която пак е празна, и продължава към следващата врата. Спира в края на чакъла само за пет секунди, достатъчно за да си поеме дъх, и пак тръгва. Наоколо - ярката бяла светлина на прожекторите, плътни черни сенки и студен въздух. Върви. Тръгвай.
Той минава по разораната пустееща земя, отправя се към кулата на първия команден пост и поема по първата улица. Върви трийсетина метра и вече има „опашка". Пулсът му се учестява. Преследвачи на Куилан? На Брайс? Няма как да разбере.
Йохансен продължава покрай къщите, почти запустелия търговски център и кръчмата, откъдето се чуват удари с чук. Крачи по тъмните улици, от едно светло петно на улична лампа към следващото. Преследвачите са там. Вътрешният глас му нашепва: Зад теб. Той завива наляво преди централната база на пазачите. Часът е шест. Капакът се спуска, тракайки, докато се запечатва за нощта. Външните порти в стената се затварят. Властите оставят „Програмата" да се самоуправлява.
Зад стъкло се движат сенки. Някъде наблизо се тряска врата, някой вика и отпред се отдалечават бягащи крака. Йохансен продължава да върви. Заобикаля общинските жилища откъм западната страна, като се движи далеч от входовете, минава на разстояние от ъглите и напряга сетивата си да долови първото предупреждение за засада, редица мъже, препречили улицата с Брайс в средата, размахващ арматурни ножици.
Общинските жилища свършват и Йохансен завива надясно по първата улица. Отпред е оградата с електрически ток и групата хора пред портата. Те го забелязват и обръщат глави. Някой се отделя от групата и хуква към едната сграда. Кого ли отива да предупреди? Куилан или Брайс? Йохансен се приближава и се опитва да разпознае лицата им, търсейки шайката на Брайс - онзи с жълтите зъби, мършавия чернокож...
Той стига до портата. Четирима непознати са се втренчили в него.
Дали да попита за Кейт? Но Куилан стоя и го гледа, докато заминаваше. И само Куилан може да му позволи да се върне.
Куилан е на обичайното си кресло. На масата до него има поднос с остатъци от храна, карфиол със сирене и чаша портокалов сок. Храна за инвалид. По телевизията предават документален филм за дивата природа. Екранът е изпълнен с пъстроцветни пеперуди. Куилан не го гледа. Вперил е очи в Йохансен.
- Е, мисля, че ни дължите обяснение, господин Джаксън.
- Американците - отговаря Йохансен. - Искаха да говорят смен.
- А, да. Горите от желание да предадете съучастниците си. Ще го направите ли?
- Не.
- Още не - поправя го Куилан. - И сега се връщате.