- Карла - казва, буден и нащрек като всякога и с онази опасна увереност в гласа, която винаги ме изнервя. Сякаш обаждането изобщо не го изненадва. Сякаш с една дума детектив инспектор Джоузеф Елис вече ме е поставил там, където ме иска. - Не ми казвай. Часът е четири и половина сутринта и ти ми искаш услуга. Странно, бих се заклел, че е мой ред да искам услуга. И сега не оставяш ли тези неща на приятеля си? - Елис има предвид Крейги.
- Този път е по работа. И е спешно. Става дума за едно досие.
- Съжалявам, работното ни време е от...
- „Изчезнали лица".
По линията настъпва мълчание. Той не е очаквал това.
- А какво ще има за мен? - пита Елис.
Мястото е сервиз за автомобилни гуми в Харингей, северен Лондон.
Собственикът, кипърски турчин на петдесет и няколко години, идва в седем и половина в неделя сутринта да отвори и намира форд „Мондео", паркиран в предния двор и мен зад волана. Оглежда сериозно гумите на форда, които не са много износени, и казва, че може да ми помогне, но че е дошъл само за да навакса с документацията. За гумите ще трябва да почакам, докато дойдат хората му. В офиса на сервиза има столове и машина за кафе, но той предлага да чакам в стаята отзад, защото там е по-топло. Повежда ме из сервиза, където смразяващият студ притъпява миризмата на гума и моторно масло, и влизаме в малка стая с няколко оръфани кресла, телевизор, изхвърлени жълти вестници от една седмица, стар електрически радиатор, които той включва, и колекция от календари в стил, който мислех, че е излязъл от мода преди десетилетия.
Седя там повече от два часа, когато Джо Елис най-после пристига. Носи светлокафява найлонова чаша от кафе машината, а под мишницата си стиска папка с кожени корици.
Той е млад за инспектор, едва на двайсет и девет години. Не е висок, но в него има някаква остра проницателност, студена агресивност, която изпипаният му външен вид - небрежно елегантни маркови дрехи - не намалява. Елис има вид на човек, който ще се бие нечестно, ако това означава да победи, въпреки че доколкото знам, арестите му винаги са били по реални улики - той никога не е нагласял нещата. Но откъде и как получава информация, е друг въпрос.
Елис вече беше старши детектив, когато се запознахме преди три години, и вече се издигаше - „Очаквам да напредна още по-нагоре", както той се изрази. И действително напредна, благодарение на изобилието си от „полезни" връзки и голям брой арести. Аз съм една от тези връзки. Но той действа на двупосочна улица и информацията, която му давам, е част от много по-голям бизнес. Елис е купил шеметното си издигане с вътрешна информация за операции на столичната полиция.
Имам документи за това - старателно събрани доказателства за всяка дребна подробност. Ако предприеме ход срещу мен, Елис не само ще се прости с най-добрия си източник и най-добрия си шанс да направи кариера до върха, но и ще свърши в затвора. Това е причината да съм готова да се изправя очи в очи срещу него, макар да означава, че той може да ме идентифицира като Шарлот Олтън. Елис знае какво мога да му направя и че няма да се поколебая.
Но за идването ми тук има друга причина.
С някои хора е по-добре да имаш вземане-даване от разстояние. Не и с Джо Елис - той е враг, когото трябва да държиш наблизо. Чувствам се най-безопасно, когато съм в една стая с него. И когато виждам бялото на очите му.
- Може ли да седна? - пита той, настанява се и хвърля папката с документите на стола до себе си, възможно най-далеч от мен. Папката е тежка и тупва леко. Донесъл ми е досието. Но уханието на сделка го е заредило с енергия и начинът, по който се усмихва, пие на малки глътки кафето си и не бърза, показва, че срещата ни няма да бъде толкова откровена и лесна, колкото бих желала. - Отдавна не сме се виждали - казва след минута. - Започвах да си мисля, че си се оттеглила. Може би в Южна Франция. - Присвива очи. - Не в Испания. Не е в твоя стил.
- Отстъпих крачка назад - казвам колкото е възможно по-уклончиво.
- Да, оставяш нещата на някого другиго, защо не? Аз бих го направил, ако можех. Значи лична услуга, а? - Ръката му леко се отпуска върху папката.
- Точно така.
Искам да разгърне папката и да ми даде досието, но Елис не помръдва. Наблюдава ме. Знае, че не искам лични услуги, затова е прочел внимателно всяка страница в досието, което сутринта е изтеглил от базата данни на отдел „Изчезнали лица" на столичната полиция. И сега се пита за какво става дума.
- Коледа, а? Какво толкова й на Коледа? - Елис се усмихва, показвайки равни бели зъби. - Обвинявам рекламите. Всичките онези щастливи семейства, засмени дечица, добра воля, мир в света, благоденствие на всички хора... Това е като нож в корема за всички самотници. - Той ме поглежда, сякаш има предвид мен. - Нищо чудно, че има по-голяма вероятност да се самоубиеш на Коледа.