Хайде, заспивай, Морс!
В 7.30 часа сутринта, след като закуси с едно единствено сухарче и прекалено малко полумаслено мляко без захар, за да го натопи, Морс със задоволство отбеляза, че ембаргото „НИЩО ОРАЛНО“ е вече вдигнато и си сипа чаша вода с удоволствието на получил свободата си заложник. Същата сутрин го очакваха още рутинните измервания на пулса и кръвното, утринен тоалет с помощта на преносим леген, смяната на чаршафите, донасянето на кана с прясна вода, малък флирт с Фиона, купуването на вестник „Таймс“, чаша бульон от жизнерадостната Вайълет и (слава Богу!), никакви провинения пред болничната eminence grise1.
В 10.50 часа сутринта цяла кохорта генерали и редници в бели престилки наобиколи леглото му и се зае да изследва как напредва неговият обитател. Най-висшият генерал, след като хвърли бърз поглед по картона му, огледа пациента малко накриво.
— Как се чувствате днес сутринта?
— Струва ми се, че още няколко седмици ще поживея благодарение на вас — отвърна Морс с отблъскващо раболепие.
— Вие споменавате тук някои подробности за навиците си в пиенето — продължи консултантът, очевидно невпечатлен от щедрата признателност.
— Да?
— Пиете много. — Мнението бе поднесено като констатация.
— Считате, че това е много ли?
Консултантът затвори картона с въздишка и го върна на Неси.
— От дългия си стаж в медицинската професия, мистър Морс, съм научил, че съществуват два вида статистики, които могат да бъдат пренебрегнати по всяко време — статистиката за сексуалните подвизи на болните от диабет и капацитета за пиене на чиновниците от средния ешелон в страната.
— Аз не съм диабетик.
— Ще станете, ако продължавате да изпивате по бутилка уиски на седмица.
— Е, все пак не всяка седмица.
— Искате да кажете, че някоя седмица пиете по две. В погледа на генерала се появи леко пламъче и той махна ръка на свитата си да се отправи към леглото на немощния Грийнъуей, а самият той приседна на леглото на Морс.
— Вече опитахте ли го?
— Кое?
— Тази хартия е много издайническа, от мене да го знаете — онази, тънката.
— О!
— Днес вечерта недейте — разбрахме ли се?
Морс кимна.
— И още един съвет от мен. Изчакайте, когато старшата сестра не е на смяна!
— Тя жив ще ме одере! — промърмори Морс. Консултантът го изгледа някак особено.
— Е, след като го казвате вие, така е. Но аз съвсем не това имах предвид, не.
— Нещо по-лошо ли?
— Тя, може да се каже, е най-страховитата вещица в професията, но не трябва и да се забравя, че е родена на север.
— Не съм сигурен, че…
— По всяка вероятност (консултантът се наведе и зашепна) — по всяка вероятност тя ще дръпне паравана и ще настоява да делите наполовина!
Морс изведнъж се почувства щастлив в болницата и след двадесет минути, отделени на вестник „Таймс“ (изчетен до писмата включително, а кръстословицата — решена), той огъна с една ръка кориците на „Синият билет“ и като се настани удобно на възглавниците, започна „Първа глава“.
— Хубава ли е книгата?
— Горе-долу! — Морс небе усетил приближаването на Фиона и сви небрежно рамене, като стисна силно кориците с лявата си ръка.
— Как се казва?
— Ами… „Синият… Синият град“.
— Криминален роман, нали? Мисля, че майка ми май я чете.
Морс кимна с притеснение.
— А вие четете ли доста?
— Четях, когато бях млада и красива.
— Значи днес сутринта, така ли?
— Седнете!
Морс се наведе напред, докато тя оправи възглавниците с няколко леви крошета и десни прави и си замина.
— Прекрасно момиче, нали? — Този път очевидният факт бе съобщен не от Луис, а от Грийнъуей, сега вече доста възстановен, потънал в книга, чието заглавие не бе скрито за ничий поглед — „Векът на парата“.
Морс прибра своето четиво възможно най-незабележимо в шкафчето — то и без това не оправдаваше надеждите.
— „Синият билет“ — заглавието е „Синият билет“ — обади се Грийнъуей.
— Моля?
— Сбъркахте заглавието — „Синият билет“, не „град“.
— Така ли? О, да! То… аз въобще защо ли се мъча да го чета…
— По същата причина, поради която и аз вероятно. С надеждата да има тук-таме секс по страниците.
Морс се засмя победен.
— Но не оправдава много очакванията — продължи Грийнъуей с притеснително отчетлив глас. — Дъщеря ми носи понякога такива книжки.
— Тя ли беше жената… снощи?