После онези пътувания през двата тунела, когато Олдфийлд стоял с Джоана… или, както Морс разтълкува нещата — когато прегърнал в зловещата тъмнина изплашеното момиче и му казал да не се страхува…
И после онези последни объркващи пасажи! Тя отчаяно е държала да слезе от лодката и да се измъкне от пийналите преследвачи — това поне изглеждаше безспорно. Но ако е било вярно, защо така настойчиво е държала винаги да се връща обратно там?
Бивалици-небивалици — това бяха всички тези негови размишления. Но съществуваха поне две неща, които можеше да бъдат проверени. „Никоя не се оказала удобна“ — бе казано в книгата, и всеки историк, боравещ с документи, всеки историк на място лесно би могъл да провери поне това. Какъв транспорт е имало в действителност по времето, когато Джоана е пристигнала в Бенбъри? Той би могъл също сравнително лесно да научи колко е струвало едно пътуване до Лондон с другите видове транспорт. Каква например е била цената на билета за влак до Лондон през 1859 година? Или всъщност каква точно е била цената на железопътния билет между Ливърпул и Лондон, цена, която, както изглежда, е била непосилна за общите финансови възможности на семейство Франкс.
Много любопитно…
Както и, като се замисли човек, са любопитни онези кавички в текста — точните думи, предполага се, извадени и цитирани направо и следователно автентичен материал за процеса на лодкарите. Морс огледа отново цитатите в текста и един от тях по-специално задържа вниманието му: „Пощенски коли до Лондон и такива от Оксфорд до Бенбъри“. Сега, ако това са точно думите, които е използвала Джоана… ако буквално това е казала… Защо е питала за часовете на пощенските коли „от Оксфорд до Бенбъри“? Без съмнение тя би трябвало да се интересува от пощенските коли от Бенбъри за Оксфорд. Освен ако… освен ако…
Отново, всичко това бе крайно интересно — за Морс поне. И какво в края на краищата да мисли той за тая история с пиенето? Пила ли е Джоана или не е пила? В текста има едно любопитно противоречие, а може би това е имал предвид полковникът, когато споменава за няколко разминаващи се твърдения. Но не… това е невъзможно. Мистър Бартоломю Самюелс не е открил следи от алкохол в тялото на Джоана и това е твърд факт!
Или по-скоро би било твърд факт за повечето хора.
Мисълта за пиене започна силно да се загнездва в мозъка на Морс и с голяма предпазливост и внимание той си сипа един пръст „Скоч“ във водната чаша и същото количество чиста вода. Прекрасно! Жалко, дето никой никога не му вярваше, че уискито е необходим стимулатор за мозъчните му клетки! Защото след няколко минути мозъкът му изобилстваше от идеи — вълнуващи идеи! И също така осъзна, че може да започне проверката на някои от тях още същата вечер.
Тоест би могъл, ако дъщерята на Уолтър Грийнъуей дойдеше на посещение.
Глава дванадесета
Първото нещо, което трябва да има в една библиотека, са рафтовете. От време на време те може да се украсяват с литература. Но рафтовете са основното.
Докато вървеше по Броуд Стрийт в 7.40 часа следващата сутрин (четвъртък), Кристин Грийнъуей размишляваше (продължаваше да размишлява) за мъжа, заговорил я вчера вечерта в отделение 7С на последния етаж в „Джон Радклиф 2“. (Само в много редки случаи тя понасяше благосклонно гордостта на баща си от вечно-любящата го щерка!) Не би могло да се каже, че оттогава досега онзи мъж изобщо не бе излизал от ума й, но й бе останало едно полуосмислено, преживяло нощта чувство, че осъзнава присъствието му. И всичко това единствено защото той така любезно я бе помолил да провери нещо в библиотеката. Толкова сериозен, толкова признателен й се стори. Това бе глупаво всъщност, защото тя и без друго с удоволствие би му помогнала. Нали поначало затова бе отишла да работи в библиотека — за да може да установи някои основни пътепоказатели в областта на историята и литературата и да осигури там, където е възможно, верните ориентири за безброй любопитни издирвания. Още едва петгодишна, с руси плитки, стигащи до средата на слабичкото й гръбче, тя бе завиждала на жената в библиотеката в Самъртаун, която, като нея сега, изравяше фишовете някъде от дългите чекмеджета зад високия плот на гишето; а още повече бе завиждала на библиотекарката, която удряше печата с датата отпред на вътрешната корица и прибираше всяко листче с името на заетата книга в съответното продълговато калъфче. Естествено на нея, Кристин Грийнъуей, вече не й се налагаше да извършва подобни елементарни операции. Вече почти бе забравила онези неизбежни въпроси, като например кой е авторът на „Вятърът във върбите“, защото тя, Кристин, бе най-старшата в момента от трите достолепни библиотекарки в северния край на долната читалня в „Бодли“, където нейните ежедневни задължения предполагаха да сътрудничи както на по-низшите, така и на висшите академични среди в Университета, да проверява заявките, да ориентира за номерацията на рафтовете, да предлага възможни варианти за справки, да отправя и получава запитвания по телефона (едно от тях вчера бе от университета в Упсала). И през всичките тези години тя бе изпълнена с чувство на удовлетворение от значимостта на работата си — от пълноценното си участие във функционирането на Университета.