Естествено в живота й бе имало и някои големи разочарования, каквито, както й бе известно, не липсват и при мнозина други хора. Омъжена на двадесет и две, на двадесет и три тя вече бе разведена. От негова страна нямаше друга жена, от нейна също нямаше друг, макар да й се предлагаха (и досега) толкова много възможности. Не беше от това! Просто съпругът й бе толкова незрял и безотговорен — и най-вече толкова отегчителен! От момента, когато те двамата се бяха заели да гледат дом, да си установят месечен бюджет, да следят за разписките от платените сметки — е, тя бе осъзнала, че той всъщност никога няма да бъде мъжът на нейния живот. А както стояха понастоящем нещата, тя трудно можеше да преглътне перспективата да има до себе си пак някой донякъде неграмотен, леко агресивен мъжкар за другар по легло. Освободена от финансови грижи, тя можеше да прави точно каквото си пожелае по въпросите, които тя считаше за важни. Бе станала активен член на няколко организации, включително „Грийнпийс“, движението за ядрено разоръжаване, асоциацията на туристите и кралското общество за защита на птиците. Определено никога не би се включила в някое от онези дружества за запознанства с надеждата да си намери по-интересен екземпляр от бившия си съпруг. Ако въобще някога реши да си потърси съпруг, той трябва да бъде човек, когото по някакъв начин да може да уважава — да го уважава заради способността му да разговаря или заради опита му, или интелекта, или начетеността му, или… или въобще за нещо, но не и заради възхитата, която ще изпитва от собствените си сексуални подвизи. Така че (запита се тя), какво общо има всичко това с онзи мъж? Не беше кой знае какъв хубавец, нали така? Плешив, и — няма две мнения — с доста излишни килограми около талията. Макар че ако трябваше да бъде честна пред себе си, напоследък като че ли започваше да изпитва непризнато възхищение от мъже, които са малко, ала съвсем малко, понаедряли, може би защото тя самата изобщо не можеше да качи и килограм дори, колкото и да разточителстваше с тортите със сметана и препържена риба с картофки. Забрави го! Забрави го, Кристин!
Именно това се увещаваше тя наум, докато слизаше сутринта по „Броуд стрийт“, покрай колежите „Бейлиъл“ и „Тринити“ отляво, преди да пресече точно пред книжарницата „Блякуел“ и да се запъти, sub imperatoribus, нагоре по полукръглите стъпала към постлания с чакъл двор на Шелдониън.5 Оттам, все надясно, мина под надписа „ТИШИНА, МОЛЯ“ над арката и се озова най-сетне на родна територия — Правоъгълника на училищата.
Преди шест години, когато започна работа в библиотеката „Бодли“, тя дни наред съзерцаваше красивите сгради наоколо. С течение на годините обаче гледката, която картичките, изложени за продан в предверието, наричаха „Златното сърце на Оксфорд“, започна да й омръзва; стана й навик да прекосява чакълестия двор с Кулата на петте ордена отляво, покрай бронзовата статуя на третия граф Пемброук и да влиза през голямата единична врата от западната страна в библиотеката „Бодли“ под четирите реда арки от знаменития омекотен сякаш от времето камък.
Но днес бе различно — толкова различно! Тя отново усещаше острите ръбове на чакъла под подметките на скъпите си кожени обувки с високи токове. И отново с радост се полюбува на средновековните надписи на факултетите, изрисувани над до болка познатите врати на сградите в Правоъгълника. С особено удоволствие отправи поглед към любимия си надпис: SCHOLA NATURALIS PHILOSOPHIAE, чиито позлатени главни букви изпъкваха с червено-кафявите си краища на фона на наситено оксфордско синьо. И докато изкачваше дървеното стълбище към Долната читалня, Кристин Грийнъуей си припомни със свенлива усмивка на тънките съблазнителни устни коя по всяка вероятност е причината едва днес, след толкова време, да преоткрие отново заобикалящите я отвред красоти.
Тя окачи палтото си в гардероба за служителите и се захвана със задълженията си за деня. Този първи час (от 7.45 до 8.45 сутринта) бе винаги дълъг — трябваше да се приберат четивата, оставени по масите от вчера, така че читателите през новия ден да бъдат сигурни, и то с основание, че книгите в библиотеката „Бодли“ за сетен път са заели полагаемите им се места по полиците.
5
Шелдониън — историческа сграда в Оксфорд, където се връчват дипломите на завършилите университета и се провеждат различни официални церемонии и концерти. Построена в средата на XVII в. от свещеника Шелдън — (бел.прев.)