В осем и двадесет и три по часовника в стаята Луис запита има ли още нещо, което би могъл да свърши.
— Да, Луис. Моля те, върви си. Искам да ми останат пет минути да… — Морс кимна неопределено към леглото на Грийнъуей.
— Ами, щом така желаете, сър — той бавно се изправи на крака.
— Точно това желая, Луис! Нали току-що го казах!
Луис извади от плика голяма чепка бяло грозде без семки (5 лири килограма).
— Аз… ние… аз и жената решихме, че може би ще ви хареса, сър.
Той излезе и в същата секунда Морс осъзна, че няма да си прости лесно тази монументална неблагодарност. Но стореното не можеше да се поправи: nescit vox missa reverti.
Две минути по-късно звънецът извъня и на излизане Кристин се приближи до леглото на Морс и му подаде шест големи листа.
— Надявам се, че ще ви свършат работа.
— Толкова съм ви благодарен. Колко… колко жалко, че не успяхме да…
— Не се безпокойте. Напълно ви разбирам — отвърна тя. — Нали ще ми кажете, ако мога да ви услужа с още нещо?
— Вижте… може би, ако ние…
— Хайде, тръгвайте, моля! — Гласът на дежурната сестра, която обикаляше край леглата, му прозвуча почти толкова неприятно, колкото този на Неси.
— Безкрайно съм ви благодарен — рече Морс. — Наистина! Както казах…
— Да — отвърна тихо Кристин.
— Утре ще идвате ли? — попита той бързо.
— Не — утре не. Утре в библиотеката ще идват някакви гости от Калифорния.
— Хайде, тръгвайте, моля!
Мисис Грийн, сержант Луис, Кристин Грийнъуей — всички си бяха отишли; количката с лекарствата вече бе докарана в отделението и сестрите се отправиха на поредния си тур от измервания и отброяване на хапчета.
А Морс се почувства ужасно разстроен.
Едва в 21.20 часа той най-после успя да се облегне на натрупаните една върху друга възглавници и да огледа набързо ксерокс-копията на материалите, които Кристин му бе намерила. И скоро, щастлив, потъна в четене, а меланхолията му отлетя на мига.
Глава четиринадесета
Да си в света на живите бе само по себе си привилегия на оцелелите, защото толкова много от връстниците ни — наши братя и сестри — бяха вече изчезнали зад борда — починали още при раждането, в невръстните си години или в детството.
Документите, които в момента разгръщаше Морс, бяха точно от този вид (в това не се съмняваше), който се считаше за задоволяващ модерното схващане, че учебните програми в горните класове трябва да се основават на използването на автентични материали. Що се отнася до Морс, чийто „Отличен“ по история не бе изисквал нищо повече от половинчати представи за първите модели сеялки и други подобни селскостопански приспособления от края на XVIII век, за него бе истинско удоволствие да чете такива неща. Особено вълнуващ му се стори предговора към „Указания и наръчник по застрахователните дела — 1860 година“ (Господ да благослови момичето! — тя дори бе открила точната година), в който анонимният автор декларираше своята лична решителност да служи в тази „Долина на сълзите“ толкова дълго, колкото би било прилично.
„И така, оказва се, ние трябва да полагаме безспирни усилия не за да надхвърлим това, което би могло да се нарече библейска «мяра» за живот — онези прословути «три по двадесет плюс десет» години, а за да успеем изобщо да наближим тази мяра. Защото единствено посредством неотстъпно внимание и настойчивост в делото за самосъхранение посочената цифра може да изплува на хоризонта, а при добър шанс, с разум (и воля Божия) — да бъде достигната.“
Интересно бе да се открие Всевишният поставен в скоби още през 1860 година, и Морс реши, че с удоволствие би се запознал с автора. Но когато същият изказа твърдението, че „между 1720 и 1820 година смъртността е намаляла с две пети“, Морс се замисли какво, за Бога, би могло да означава това смайващо ненаучно и всъщност твърде глуповато твърдение. Това, което незабавно ставаше ясно от параграфите с дребен шрифт, бе, че по онова време хората са започнали да живеят доста по-дълго и че към средата на XIX век застрахователните компании са започнали да отчитат този социологически феномен с все по-привлекателни вноски и крайни суми, независимо от мрачните статистики, приложени към всяка година, чак до края на петдесетте години на XIX век. Като например за 1853 — цифрите, които в момента разглеждаше Морс. От горе-долу половин милион блаженопочивши, регистрирани в „Наръчника“, 55 000 са починали от туберкулоза, 25 000 от пневмония, 24 500 от гърчове, 23 000 от бронхити, 20 000 от преждевременна смърт и дебилност, 19 000 от тиф, 16 000 от скарлатина, 15 000 от стомашни разстройства, 14 000 от сърдечна недостатъчност, 12 000 от магарешка кашлица, 11 000 от воднянка, 9000 от апоплексия, 8500 от парализа, 6000 от астма, 5750 от рак, 4000 от зъбни страдания, 3750 от едра шарка, 3250 от дребна шарка, 3000 (майки) при раждане и така нататък до по-малкия брой жертви на болести на мозъка, бъбреците, черния дроб и други недълговечни части на човешката анатомия… и най-накрая — до старостта! Като събра бързо наум горните цифри, Морс откри, че около две-трети от 500-те хиляди не влизат в никоя от тези категории. Така налагаше се да приеме, че дори и да се добавят още няколко графи („убийства“ — като начало!), в онези времена е имало огромни маси от хора, чиято смърт по една или друга причина изобщо не е попадала в определена статистическа категория, макар да е била регистрирана от националната статистика. Вероятно мнозина от тях просто не са били достатъчно значителни личности, за да се отбележи тяхното конкретно страдание и да бъде вписано в даден смъртен акт; вероятно много от лекарите, акушерките, сестрите, служителите от социалните звена или каквито е имало по онова време просто не са знаели или не са искали да знаят, или просто не ги е интересувало.