Лежейки подпрян на възглавниците, замислен над обстоятелствата, постигнали нещастната Джоана Франкс, която починала не от туберкулоза, нито от пневмония… нито… той внезапно потъна в толкова дълбок сън, че пропусна млякото и многоочакваната бисквита в 22 часа и после отново се събуди в 23.45 — съвсем не освежен, а с пресъхнало гърло, макар и с бистър ум., Светлините в отделението бяха намалени наполовина и останалите пациенти спокойно спяха с изключение на мъжа, който бе приет късно този следобед и около когото медицинският персонал шеташе с доста зловеща загриженост — мъжът, който сега лежеше, втренчил поглед в тавана, размишляващ несъмнено за внезапното рухване на земните му дела.
Неси не се виждаше никъде: бюрото й бе празно.
Морс току-що бе сънувал един неприятен сън. В ранните си ученически години бе играл крикет и когато дойде редът му да бие, не можа да си намери обувките… А после, когато най-после ги откри, връзките им непрекъснато се късаха и той бе на път да се разплаче от отчаяние…, когато се събуди. Дали сънува това, защото мисис Грийн му разказа за ортопеда? Или може би заради Луис със съобщението от обущаря? Или нито едното, нито другото? Дали най-вероятната причина не бе една млада жена от 1859 година, изкрещяла със специфичен ужас и отчаяние: „Какво направихте с обувките ми?“
Той се огледа за втори път: бюрото все още бе празно.
Несъмнено едва ли щеше да наруши благополучието на отделението, ако включи малката лампа. Особено ако я насочи да осветява само собствените му възглавници. Разбира се! Никому нямаше да навреди, ако почетеше малко, а и при болния, когото докараха миналата вечер, лампата бе светила през цялото време.
И натискайки копчето, той светна лампата си, без никой да реагира. Все още от Неси нямаше и следа.
„Част трета“ от „Убийството в Оксфордския канал“ му бе под ръка, но с нея не му се искаше да приключи толкова бързо. Спомни си, че когато за пръв път четеше „Студеният дом“ на Дикенс (за него тя си оставаше най-великата книга в английската литература) и последните страници започнаха да изтъняват под пръстите му, той съзнателно бе забавял темпа на четене. Никога не му се бе случвало с такова нежелание да се откъсва от книга. Не че творбата на полковника заслужаваше чак толкова емоции; все пак искаше му се да я запази за после, или поне така си казваше. Което го остави с не дотам неприятната перспектива да прочете още няколко глави от „Синият билет“… след като мистър Грийнъуей спеше вече дълбоко. Престъпленията, в графство Шропшър от XIX век отдавна бяха преминали към армията на загубените каузи.
Не след дълго той бе погълнат от подвизите на една блондинка, на чиито черни чорапи сигурно щеше да има стрелки, сочещи на север с надпис „За бельото — насам“ в случай, разбира се, че тя носеше чорапи… или изобщо бельо, ако трябва да бъдем точни. И потънал в безброй демонстрации на голи тела, опипвания на бюстове и потупвания по задници, Морс преживя доста приятни мигове на еротична наслада. Така бе увлечен, че дори не забеляза приближаването й.
— Какво си мислите, че правите?
— Аз просто…
— Лампите се гасят в десет. Смущавате всички тук.
— Тук всички спят.
— Няма да е задълго, ако остане на вас…
— Съжалявам…
— Какво четете?
Преди той да успее да направи каквото и да било, Неси измъкна книгата от ръцете му и на него не му остана нищо друго освен безпомощно да я наблюдава. Тя не направи никакъв коментар, не издаде морална присъда и за един кратък миг Морс се запита дали докато се плъзгаха по страницата, в тези всевиждащи очи не се мярна някакво леко пламъче на веселие.