— Време е да спите! — отбеляза тя, съвсем не грубо и му подаде обратно книгата. Гласът, както и униформата й бяха безупречни и той прибра злополучното произведение в шкафчето си.
— И внимавайте да не бутнете плодовия сок! — тя премести полупразната чаша милиметър наляво, изгаси лампата и се отдалечи. И Морс внимателно се отпусна в топлото и удобно легло, както лилията от стихотворението на Тенисън, бавно потъваща в прегръдките на езерото…
Тази нощ сънят му бе цветен (можеше да се закълне в това!), макар да знаеше, че подобно твърдение ще бъде оспорено от всеки ониролог. Пред погледа му изплува полуразголена сирена с матова кожа, обута в черни чорапи с многозначително насочени нагоре стрелки и дори му остана спомена за лъхащото й на лавандула бельо. Това бе почти идеалният сън! Почти. Защото в мозъка му със странна настойчивост гореше парадоксалното желание да конкретизира с факти името, мястото и времето, преди да може, във фантазиите си естествено, да притежава тази сексуално разкрепостена разбойничка. И в замъгления му за момента, но иначе работещ като компютър мозък, тая сирена прие името на някоя си Джоана Франкс, вървяща с предизвикателна походка към „канала на херцога“ през месец юни 1859 година.
Когато на другата сутрин се събуди (или по-скоро го събудиха), той се почувства прекрасно освежен и реши да не поема никакви рискове да понесе трето унижение заради „Синият билет“. И щом закуската, меренето на температурата, миенето, бръсненето, измерването на кръвното, прочитането на вестника, вземането на таблетките, изпиването на бульона — щом всичко това остана назад, а посетители не се предвиждаха, той се зае да открие какво точно се бе случило с младата жена, настанила се в нощните му фантазии.
Глава петнадесета
Тялото на Джоана Франкс било намерено някъде около 5.30 часа сутринта в сряда, 22 юни 1859 година. Филип Тоумс, лодкар, заявил, че се бил отправил надолу по канала към Оксфорд, когато забелязал нещо във водата — нещо, което скоро идентифицирал като част от женска дреха, но какво още имало там, за момента не можело да се различи сред потъналите в мрак води. Забелязаният предмет бил от страната, срещуположна на пътеката за теглене, и не след дълго той открил, че това е тялото на жена с липсващо боне и обувки. Тя се носела покрай брега, с глава в посока на север, крака на юг и не се забелязвало да прави някакви движения. Била обърната по лице, което се оказало доста посиняло. Тоумс спрял лодката и внимателно изтеглил тялото с канжата към другата страна, където го измъкнал от водата. В последното той бил подпомогнат от Джон Уорд, рибар от Кидлингтън, който се случил да минава оттам в този ранен час. Всъщност именно Уорд проявил съобразителност и направил необходимото, щото тялото, което още не било изстинало, да бъде пренесено в страноприемницата „Плау Ин“ в Уолвъркоут.
От различни нишки на преплитащи се показания, някои от тях — на самите виновници, става ясно, че Олдфийлд и Масън (и според една версия — също и Таунс) слезли от „Барбара Брей“ горе-долу на мястото, където Джоана намерила смъртта си, и били видени да стоят един до друг от страната на пътеката за теглене точно под „Канала на херцога“. Някакъв човек минал наблизо точно по това фатално време — 4.00 часа сутринта или малко след това, и двамата — Олдфийлд и Масън — с голямо самообладание го запитали дали не е виждал една жена да върви покрай канала. Мъжът отвърнал, както и двамата ясно си спомняли, със съвсем категорично „Не!“ и се наканил, забързан, да продължи по пътя си. Но въпреки това, доста развълнувани на вид, двамата (или може би тримата) мъже отново и отново му задавали същия въпрос.
(Очевидно показанията на този човек биха могли да са решаващи за потвърждаването на твърденията на лодкарите. Но той не бил открит независимо от широкомащабните издирвания в района. Един мъж, отговарящ приблизително на описанието — някой си Доналд Фавант, се регистрирал в „Нагс хед“ в Оксфорд за нощта на 20-ти или 21-и юни — това не било ясно уточнено; но той не се появил.
Следователно и досега, както изглеждало и тогава, си остава много голямата вероятност цялата тази история да е била умно скалъпена от притиснатите до стената мъже).
Джеймс Бамси, собственик на кей, работещ за Оксфордското управление на каналите на пристана „Хейфилд“ в Оксфорд, свидетелствал на процеса, че „Барбара Брей“ е осъществила по график частичното разтоварване, но че Олдфийлд не е съобщил за изчезнал пътник, което безспорно е било задължение на капитана според разпоредбите на управлението. Вместо това, както сочат оскъдните и непоследователни сведения, лодкарите обаче споделили със свои познати на пристанището, че спътничката им не била с всичкия си, че се е самоубила и че най-малко веднъж им се е наложило да я спасяват, след като направила опит да се удави, докато плували надолу по реката след Престън Брук.