По-късно през този ужасен ден, когато екипажът на „Барбара Брей“ трябвало да се справи с шлюза на Темза при Ифли, на две мили надолу по течението след Фоли Бридж, Олдфийлд разговарял с пазача на шлюза — Албърт Лий, и съобщил на него и жена му (но съвпадение също кръстена Джоана), че една пътничка от неговата лодка се е удавила, но че тя е била за съжаление, невменяема и крайно изтормозила него и хората му от мига, когато кракът й стъпил на борда на баржата в Престън Брук. Олдфийлд все още бил очевидно много пиян. Притиснат да обясни какво точно се опитва да каже, Олдфийлд заявил само: „Много лоша беше тая работа, дето стана“. Пътничката била „не на себе си“ и последно била видяна от екипажа след шлюза „Гибралтар“. Но Олдфийлд яростно се противопоставил на предложението на Лий да се върне в Оксфорд, където да изясни цялата тази трагедия. Това накарало Лий да изпита големи съмнения. Затова при отпътуването на „Барбара Брей“ той лично се отправил за Оксфорд, където отишъл в компанията „Пикфърд“ и те от своя страна алармирали полицейските власти.
Когато злополучната лодка пристигнала най-сетне в Рединг (със закъснение, по някаква причина, от два часа), полицаят Харисън бил на линия със съответните подкрепления, за да отведе целия екипаж под арест и да свидетелства, че когато им сложил белезници и ги отвел до временното им местопребиваване в затвора в Рединг, всички те, с изключение на момчето, все още видимо били пияни и крайно невъздържани в ругатните си. Един от тях, както живо си спомнял Харисън, бил паднал дотам, че повтарял нееднократно някои от клетвите си по адрес на Джоана Франкс и бил чут да мърмори „Да я вземат мътните тая проклетница!“.
Хана Макнийл, прислужница в „Плау ин“, Уолвъркоут, свидетелствала, че когато прогизналото тяло било донесено от канала, тя се заела както й наредили, да свали дрехите на Джоана. Левият ръкав бил отпран и маншета от същата страна бил скъсан. Тоум и Уорд на свой ред били съвсем категорични в твърденията си, че те самите не са причинили никакво скъсване или разпаряне по облеклото на Джоана, докато я вадели внимателно от „Канала на херцога“.
Кетрин Медисън свидетелствала, че тя е второто лице, помагало на Хана Макнийл да махнат прогизналите с вода одежди. По-специално тя забелязала състоянието на памучните гащи с дълги крачоли, които били разкъсани точно отпред. Този елемент от облеклото на Джоана бил показан на съда. Мнозина по-късно били склонни да се съгласят, че представянето на един толкова интимен детайл от женското облекло било причина да се засили всеобщото негодувание срещу тези безчувствени мъже, изправени сега на съд.
Мистър Самюелс, съдебният лекар от Оксфорд, който направил оглед на тялото, докладвал за следи от синини под лакътя на лявата ръка и други следи от подкожни натъртвания под двете скули; същият описал лицето на мъртвата като намиращо се в състояние на „дисколорация и обезобразяване“. Мистър Самюелс се съгласил, че навярно е възможно нараняванията по лицето, имайки предвид вида им, да са плод на неуточнени и случайни причини от престоя на тялото във водата или в процес на изваждането му от нея. Но както за съда, така и за съдебните заседатели подобна възможност започвала да изглежда все по-малко вероятна.
След това своята версия за трагичните събития дал младежът Уутън и по един въпрос той се изразил доста категорично, а именно, че Таунс бил повече от мъртво пиян вечерта, преди да бъде открита Джоана, и спял като убит по времето, когато трябва да е станало убийството, защото той (Уутън) го чул да хърка яко. Ние никога не ще бъдем в състояние да разберем дали Таунс е принудил Уутън да даде тези показания в съда — под една или друга заплаха например. От последвалото развитие на събитията обаче изглежда можем да допуснем, че свидетелството на Уутън е било до голяма степен достоверно.
Джоузеф Джарнъл — съкилийникът, в очакване на чиито показания е било решено да се отложи съдебният процес, изложил пред съда фаталните признания, които Олдфийлд споделил, докато двамата деляли една килия. По същество тези „признания“ се свеждали до един доста нескопосан опит от страна на Олдфийлд да стовари по-голямата част от вината за почти всичко случило се върху Масън и Таунс. Но въпреки сериозността и последователността в изложението, показанията на Джарнъл произвели слабо, или по-скоро не произвели никакво впечатление. И все пак показанията му са интересни, макар и неубедителни. Едно от най-тежките изфабрикувани твърдения, което Олдфийлд се опитал да прокара, било, че Джоана Франкс имала повече от петдесет златни гвинеи в единия от куфарите си и че Таунс открил това, а Джоана го сварила един ден да рови из багажа й. Тя заплашила (продължава версията на Олдфийлд), че ще съобщи за това в първото представителство на „Пикфърд“, ако той не промени държанието си и незабавно не се извини и възстанови взетото. (Тези глупости изобщо не били приети за достоверни по онова време и спокойно могат да бъдат подминати и сега.)