Така че в продължение на няколко минути Морс се опита да види нещата през погледа на Джоана — една Джоана, която (той нямаше причини да не вярва в това) е била in extremis.9 Пристигнала в Бенбъри по-късничко вечерта, тя би трябвало бързо да е схванала положението. Никакъв шанс да хване нещо веднага, но налице е била възможността да прекара нощта в Бенбъри, може би в една от кръчмите по кея. Не първокласен хотел с четири звезди, но все пак приличен и сигурен подслон за не повече от два шилинга или там някъде. После — една от пощенските коли до Оксфорд на другата сутрин; книгата споменаваше една в 9.30, пристигаща в Оксфорд около 13.00 часа. Това би означавало да хване без никакви усилия влака в 14.45 за Падингтън или един от следващите три влака в случай на злополука с конете. Съвсем просто! Ако в крайна сметка твърдо е била решила да избяга завинаги от мъчителите си, положението е било ясно. За нощувка — два шилинга, два шилинга и един пенс струвало пътуването с пощенската кола, шест шилинга за билета за трета класа с влака; значи, че за около десет шилинга и се е предлагала последна възможност да спаси живота си. Би могла да го направи без особено усилие, без особени разходи.
Но не го е направила. Защо? Според общоприетото твърдение тя нямала нито пени на свое име, дума да не става за половин гвинея. Не е ли имала нещо, което да продаде или заложи? Не е ли имала ценности у себе си? Какво е имала в своите две кутии? Нищо, което да има някаква стойност? Защо тогава, ако това е било така, изобщо е съществувало и най-малкото подозрение за кражба? Морс бавно поклати глава. О, боже! — как му се искаше да погледне за малко в една от тия кутии!
Беше време за чай, а Морс не знаеше, че желанието му вече е изпълнено.
Глава двадесет и четвърта
Magnus Alexander corpore parvus erat. (Дори Александър Велики не е отговарял на изискванията за ръст, за да стане полицай).
Нормално смените на сестринския персонал на болницата „Джон Радклиф 2“ бяха: първа (7.45 — 15.45), втора (13.00 — 21.30) и нощна (21.00 — 8.15). По-скоро нощна, отколкото дневна птица, Айлийн Стантън не споделяше нито едно от ширещите се възражения срещу нощната смяна. По рождение с темперамент, леко обагрен от меланхолия, тя бе може би естествено чедо на мрака. Но специално тая седмица бе необикновена. И тоя ден тя беше втора смяна.
Омъжена на 19 години и разведена на 20, сега, пет години по-късно, тя живееше в Уонтидж с един мъж, 15 години по-стар от нея, който бе празнувал 40-ия си рожден ден предишната вечер (оттук и разместването). Празненството бе вървяло великолепно, докато тъкмо след полунощ самият рожденик не бе замесен в покъртително малко юмручно сбиване заради нея! По филмите и по телевизията, след като е повален в безсъзнание от яростен удар с железен прът, героят трябва само за момент да поразтрие удареното място, преди да възобнови мисията си. Но в живота, както знаеше Айлийн, не беше така — много по-вероятно бе жертвата да се окаже накрая в интензивното отделение — с мозъчно увреждане при това. Доста по-жестоко. Като снощи (тази сутрин!), когато мъжът, с който живееше, го цапнаха по лицето, горната му устна драматично се разцепи и един от горните му зъби се счупи до корена. Не беше добре за външния му вид, за гордостта му, за празненството, за Айлийн или за когото и да било. Изобщо не беше добре! За n-ти път тя се връщаше мислено към инцидента, докато караше към Оксфорд. Паркира своето ябълково-зелено „Метро“ на паркинга на болницата с табела „Само за персонала“ и слезе до гардеробната в сутерена да се преоблече. Знаеше, че връщането в отделението щеше да й подейства добре. Досега бе успяла доста лесно да избегне да се забърка в каквито и да са емоционални връзки с пациентите си и това, което й се искаше за момента, бе да изпълнява предано задълженията си на медицинска сестра през следващите няколко часа, да забрави предишната вечер, когато бе пийнала малко повечко и бе флиртувала доста открито с мъж, когото срещаше за първи път. Никакво главоболие от препиването, въпреки че изведнъж се запита дали пък всъщност нямаше махмурлук, който просто не бе забелязала сред другите душевни вълнения. Както и да е, време беше да забрави собствените си неприятности и да се заеме с чуждите.