Тя забеляза Морс (и той нея), когато той отиваше към дневната; наблюдава го как се връща след половин час и прекарва останалата част от следобеда в четене. Книжен тип, изглежда. Обаче приятен; може би ще отиде да си поговори с него, щом той затвори книгата си. Което той не направи.
Наблюдава го отново в 19.40, докато се наместваше и облягаше на възглавниците. А по-специално наблюдаваше жената, която седеше до него — в тъмносиня рокля, със златисти и кестеняви проблясъци в косите, с правилно и с дребни черти лице, наклоняващо се леко напред, докато говореше с него. На Айлийн двамата й се сториха преливащи от желание да разговарят помежду си — толкова по-различен беше техният начин на общуване от сухите разговори, витаещи над много болнични посещения.
Докато ги наблюдаваше, жената на два пъти посред оживения диалог докосна с връхчетата на тънките си жилести като на музикант пръсти ръкава на ярката му пижама. На Айлийн й бяха ясни тоя вид жестове! Ами Морс? Той също мазно полагаше усилия да я впечатли, сполучливо съчетал щастливо нагласена полуусмивка и поглед, настойчиво прикован в нейните очи. О, да! Тя разбираше чувствата на всеки от тях — гадна двойка лигльовци! Но знаеше, че им завижда, особено на жената — тая многознайница, дъщерята на Уоги! От няколкото си разговора е Морс, тя бе установила, че начинът му на разговаряне е толкова интересен, а може би, помисли си тя, и животът му също! Бе познавала само няколко други мъже като него — мъже, които притежаваха пленителни познания по архитектура, история, литература, музика — „всички неща“, по които бе открила, че копнее през последните няколко години. Изведнъж почувства огромно облекчение, че нейният четиридесет годишен любим с подути устни нямаше да може да я целува довечера!
Един мъж (осъзна тя в тоя момент) стоеше търпеливо пред бюрото.
— Какво обичате?
Сержант Луис кимна, като гледаше към нея.
— Специални инструкции. Трябва да докладвам на тукашния шеф всеки път, когато нося на главния инспектор найлонови торбички с експлозив. Вие сте шефът тая вечер, нали?
— Не съдете много строго сестра Маклийн!
Луис се наведе напред и каза тихо:
— Не аз — той! Казва, че е свадлива, проклета, дърта… дърта еди-каква си!
Айлийн се усмихна.
— Понякога не е много тактична.
— Той е, ъ-ъ… — изглежда, че има посещение в момента.
— Да!
— Може би е по-добре да не ги прекъсвам, нали? Понякога страшно се ядосва.
— Така ли?
— Особено ако…
Айлийн кимна и вдигна поглед към добродушното лице на Луис. Почувства, че мъжете не бяха толкова лоши, колкото бе започнала да смята, че са.
— Що за човек е инспектор Морс? — попита тя.
Кристин Грийнъуей се изправи и Морс изведнъж осъзна, докато тя стоеше толкова близо до леглото, колко е дребна въпреки обувките с високи токове, които обикновено носеше. Спомни си думите, които бе прочел отново толкова наскоро: „…дребничка и привлекателна фигура, облечена в тъмносиня рокля…“
— Колко сте висока? — попита Морс, докато тя приглаждаше роклята си надолу по бедрата.
— Не искате ли по-скоро да попитате колко съм ниска? — Очите й пробляснаха сякаш му се подиграваха. — Без обувки съм метър и петдесет и шест. За вас този един сантиметър над петдесет и пет може да не е от значение, но за мен е. Винаги нося високи токове, така че обикновено се докарвам до нормален ръст. Около метър и шестдесет.
— Кой номер обувки носите?
— Трети. Не ще може да си пъхнете крака в тях.
— Имам много хубави крака — каза Морс сериозно.
— Мисля, че трябва да се безпокоя повече за баща си, отколкото за вашите крака — прошепна тя тихо, като докосна ръката му отново и Морс на свой ред за момент постави леко лявата си ръка върху нейната. И за двамата това бе миг, изпълнен с вълшебство.