„С голямо съжаление, мили ми съпруже, прочетох страшно несвързаното ти писмо — моля те, скъпи, бори се срещу това, което, страхувам се, те чака, ако не успокоиш изтерзания си ум. Загубата на разума е ужасно нещо и ще разбие нашите надежди. Бъди силен и знай, че скоро ще бъдем заедно и добре осигурени.“
Трогателно и красноречиво писмо.
Дали и двамата не са били малко неуравновесени?
М-м-м…
Трето, различни клетвени показания от двата процеса ясно говореха, че макар и „летящите“ лодки да са работели най-добре при стриктното привеждане в действие на комбинацията „двама на вахта — двама свободни“, на практика доста често четиримата членове на такъв екипаж размествали дежурствата си, за да угодят на лични предпочитания или изисквания. Или похотливи желания може би? Морс след това прочете с повишен интерес доказателствата, приведени в съда (къде сте, полковник Денистън?), че Олдфийлд, капитан на „Барбара Брей“, е платил на Уолтър Таунс шест шилинга, за да поеме от него трудната задача да „прекара“ лодката през тунела при Бартън. Морс кимна с глава: въображението му вече го бе пренесло там.
М-м-м…
Четвърто, показанията като цяло силно навеждаха на мисълта, че през първата половина от пътуването Джоана се е чувствала напълно щастлива в компанията на лодкарите по време на различните спирания: хранела се на една маса с тях, пиела с тях, смеела се заедно с тях на шегите им. Шегите намалели обаче през втората част на пътуването, когато, както прокурорът бе подчертал неведнъж, Джоана се бе проявила като безпомощна,злочеста душа, зовяща (на моменти в буквалния смисъл) за помощ, съчувствие, закрила, милост. И един съдбоносен и драматичен факт: колкото повече се увеличавало алкохолното опиянение на екипажа, толкова по-трезва ставала Джоана, а представените пред съда показания на съдебния лекар бяха неоспорими: никакви следи от алкохол не били намерени в кръвта й.
М-м-м…
Морс продължи да подчертава със синя химикалка разнообразните и най-любопитни препирни, които съдебният репортер на „Оксфордски дневник“ бе сметнал, че си струва да запише:
— Ще пийнеш ли нещо? (Олдфийлд)
— Не, нямам желание! (Блоксъм)
— Той вече си свърши работата с нея тая вечер и аз ще направя същото, иначе ще я…! (Олдфийлд)
— Проклета да е и да върви по дяволите тая жена! Нищо не мога да направя, ако се е удавила! (Олдфийлд)
— Рече, че ще го напраи одеве и сега сякаш го е напраила баш, както трябва. (Масън)
— Дано м-та к-ва се пържи в ада! (Олдфийлд)
— Проклета да е тая жена! Какво знаем за нея? Щом като е искала да се удави, защо ние трябва да си имаме всичките тия неприятности? (Таунс)
— Ако той ще свидетелства срещу нас, то ще е за друго, не за жената! (Олдфийлд)
М-м-м…
Макар и цитирани произволно, непоследователно, неподредени хронологически, тези извадки от процесите особено засилиха по-раншното убеждение на Морс, че това не са коментари, които човек би очаквал да чуе от убийци. Нормално се очакваше известна доза срам, угризения, страх — да! — дори в някои случаи тържествуване и ликуване вследствие извършеното деяние. Но не — не! — не и бушуващите гняв и ненавист, непрекъснато изпитвани от лодкарите в часовете и дните, след като Джоана бе срещнала смъртта си.
И в заключение имаше още един важен пасаж в показанията, който полковникът не беше цитирал. Очевидно твърдението бе на Олдфийлд: в около четири часа през онова съдбоносно утро лодкарите всъщност настигнали Джоана — последната в състояние на силно умствено разстройство — като той и Масън успели да открият местонахождението й само благодарение на изтерзаните викове, с които зовяла името на съпруга си: „Франкс! Франкс! Франкс!“ Освен това, твърди Олдфийлд, той всъщност успял да я убеди да се върне на корабчето, въпреки че признава, че доста скоро тя отново скочила на брега (отново!), за да поеме пак пеша по утъпканата пътека за теглене на корабите. После, според Олдфийлд, двама от тях, той и Таунс тоя път, пак слезли на брега, където срещнали друг потенциален свидетел (споменатия в книгата на полковника Доналд Фавант). Но на лодкарите не им повярвали. По-специално тая втора среща на пътеката послужила за унищожителни нападки от страна на обвинението: в най-добрия случай това са обърканите спомени на безнадеждно пияни умове, а в най-лошия — измишльотини на закоравели убийци! Да! Точно тоя тип коментари през цялото време безпокояха чувството на Морс за справедливост. Като полицай той имаше само основни познания по английско право, но бе пламенен привърженик на презумпцията за невинност до доказване на противното. Това бе основен принцип не само на действащия правов ред, а и на естествената справедливост…