— Удобно ли ви е? — попита Айлийн, като автоматично опъна гънките на чаршафите.
— Мислех, че смяната ви е свършила.
— Тъкмо си тръгвам.
— Глезите ме.
— Обичате да четете, нали?
Морс кимна:
— Понякога.
— Най-много от всичко ли обичате да четете?
— Ами предполагам, че понякога повече обичам музиката.
— Значи, ако четете книги и грамофонът е пуснат…
— Не мога да се наслаждавам и на двете едновременно.
— Но най-много обичате тия две неща?
— Като изключим вечеря на свещи с жени като вас.
Айлийн поруменя, бузите й изведнъж станаха червени като на умиращия полковник.
Преди да заспи тая вечер, Морс плъзна ръка в нощното шкафче и си наля малко скоч; и докато бавничко посръбваше, светът изведнъж му се стори не чак толкова лошо място…
Когато се събуди (по-скоро беше събуден) на следващата сутрин (неделя), той се изуми, че бе му отнело толкова време да прозре една очевидна истина. А обикновено скоростта на мисловните му процеси не изоставаше от тази на светлината.
Глава двадесет и шеста
Сега има закон, написан в най-мрачната от книгите на живота, и той е следният: ако погледнете нещо деветстотин деветдесет и девет пъти, няма нищо страшно, ако го погледнете за хиляден път, има огромна опасност да ви се стори, че го виждате за първи път.
Същото важи и за кръстословиците, нали? Седите и размишлявате все по-дълбоко и по-дълбоко върху някое непонятно обяснение и не стигате до никъде. Отдръпнете се обаче по-назад! — и още по-назад! — и отговорът ще закрещи с подигравателно тържество. Онези обувки, разбира се… обувките, в които дълго се бе взирал и всъщност не бе видял.
Морс тръпнеше в очакване на края на сутрешното си очищение, за да прочете отново и отново произведението на полковника, като се връщаше бавно и с наслада на отделни места — винаги бе правил така като дете, когато методично изяждаше белтъка, докато му останеше само златния кръг на жълтъка, в който накрая да потапя с пресметната прецизност пържените картофки.
Как точно бе формулирано това в доклада по делото? Да, кимна Морс: когато Чарлз Франкс погледнал тялото, той го разпознал, колкото и ужасно обезобразено да било, по малко петънце зад лявото ухо на съпругата си, белег, за който само родител или любовник би могъл да знае. Или мошеник. О, боже, дали въобще някога преди в английските съдилища се е извършвала идентификация на труп въз основа на толкова незначително доказателство? Това е не само прекалено незначителен физически недостатък на място, където никой друг не би подозирал съществуването му, но недостатък, който съществувал на главата на Джоана Франкс само защото съществувал в главата на новия й съпруг! О, той разбира се, си е бил на мястото! Докторът, следователят, полицейският инспектор, тези, които са съблекли мъртвата жена и са я преоблекли за подобаващо християнско погребение — толкова много свидетели, които биха могли в случай на нужда да потвърдят наличието на този дефект върху толкова хубавото някога лице! Но кой бе потвърдил, че лицето е на Джоана? Съпругът? Да, той си бе казал думата. Но единствените други, които са могли да знаят, родителите — къде са били те? Очевидно те не бяха играли изобщо някаква роля в процеса на лодкарите в Оксфорд. Защо? Дали майката е била прекалено съсипана от скръб, за да даде показания? Дали изобщо е била жива по време на процеса? Бащата обаче е бил жив, нали? Застрахователният агент…
Морс мислено се върна към главния въпрос, който се опитваше да докаже пред своите въображаеми съдебни заседатели. Нито един съд не би приел толкова едностранчива идентификация без доказателство, което да я подкрепи, но имаше нещо (Морс отново намери точно пасажа): потвърждението се основаваше на обувките, впоследствие намерени в каютата на „Барбара Брей“, които до милиметър съвпадаха с очертанията на краката на мъртвата жена. И така нещата били ясни: първо, обувките в каютата принадлежали на Джоана Франкс, второ, те са били носени от удавената жена, следователно, трето, удавената жена била Джоана Франкс — QED (което и трябваше да се докаже). Дори Аристотел би останал доволен от такъв силогизъм. Неопровержимо! Всичките три твърдения — истинни като вечните истини. В такъв случай обувките трябва да принадлежат на жената, която се бе удавила. Но… но ако първото твърдение е невярно! Ако обувките не са били на Джоана? Тогава неумолимото умозаключение трябва да е, че това, което е било намерено да плава с лицето надолу в „Канала на херцога“ в 1859 година, не е било тялото на Джоана Франкс.