— Извинете, сестра Маклийн — но струва ми се, че сърцето на един от пациентите спря.
— Умря ли? — попита Морс.
Айлийн, която седеше на леглото му, кимна тъжно. Беше средата на следобеда.
— На колко години беше?
— Не знам точно. Няколко години по-млад от вас, струва ми се.
Лицето й бе мрачно.
— Може би, ако…
— Като че ли и вие самата се нуждаете от малко нежни грижи — каза Морс, разгадавайки мислите й.
— Да!
Тя го погледна и се усмихна, решила твърдо да се изтръгне от своята унилост.
— А вие, добри ми господине, също няма още дълго да получавате от нашите чудесни нежни грижи. Утре ви изхвърляме — дойдохте ни до гуша!
— Искате да кажете, че ме изписват?
Морс не беше сигурен дали новината е добра или лоша, но тя му помогна.
— Добра новина, нали?
— Ще ми липсвате.
— Да, ще…
Но Морс забеляза, че очите й се пълнят със сълзи.
— Защо не ми кажете какво има?
Той произнесе думите тихо и тя му каза. Разказа му за своята отвратителна седмица и колко мило от страна на болницата, че й бяха позволили да промени нощните си смени; и особено колко добре се бе отнесла с нея старшата сестра. Но по бузите й се стичаха едри сълзи и тя се обърна настрана и притисна ръка към лицето си, докато с другата търсеше кърпичката си. Морс леко постави собствената си не особено чиста кърпа в ръката й и за момент двамата останаха да седят смълчани.
— Едно нещо ще ви кажа — рече Морс най-сетне. — Трябва да се чувствате поласкана, че двама мъже са се били за вас.
— Не! Не, не съм.
Сълзите отново се събраха в големите тъжни очи.
— Права сте. Но чуйте! Няма много да ви помогне, всъщност — прошепна Морс — ще се почувствате много по-зле. Но ако аз бях на това ваше тържество, когато са се били за вас, щях да се бия и с двамата! Трима мъже щяха да се карат за вас — не само двама.
Тя се усмихна през сълзи, избърса мокрите си бузи и вече се почувства много по-добре.
— И двамата са едри мъже. Единият взема уроци по едно от онези бойни изкуства.
— Добре — щях да загубя! Но все пак щях да съм се бил за вас, нали? Спомняте ли си думите на поета? „По-добре да съм се бил и загубил, отколкото…“ (Самият Морс очевидно бе забравил думите на поета).
Тя доближи лицето си на няколко сантиметра от неговото и го погледна право в очите.
— Имайте на предвид, че изобщо нямаше да е от значение дали сте загубили, в случай че бихте ми разрешили да се грижа за вас.
— Вие се грижите за мен — каза Морс, — за което благодаря!
Тя се изправи, без да каже нищо повече. Морс я гледаше как се отдалечава с изпълнен е известен копнеж поглед. Може би трябваше да й каже, че правилната форма е „предвид“, а не „на предвид“? Не! Морс знаеше, че тия неща не бяха от особена важност за неговите събратя. Но за него бяха.
Глава двадесет и девета
Аз мисля, че светците се гневят, видели безброй човешки същества в неволя да научават, в болница едва, дългът несложен на другарство и утеха.
Има една особена тъга, която неизменно и тайнствено придружава завършването на всяко пътуване и края на всяко пребиваване. Дали тая тъга е предчувствие за последното пътуване, което всички трябва да направим, дали не е просто поредица от продължителни сбогувания — тия размишления не са от особено значение тук. Но за Морс вестта, че предстоеше да го изпишат от болницата „Джон Радклиф 2“, бе едновременно прекрасна… и печална. Чакаше го музика в къщи? О, да! Скоро щеше да се наслаждава отново на сбогуването на Уотон от последното действие на „Валкириите“ и да усили Павароти докрай в едно от произведенията на Пучини — разбира се, преди обяд, когато съседите му и от двете страни винаги излизаха да се занимават със своите благотворителни дела. И книгите също. Надяваше се, че групата за оказване на доброволно съдействие на полицията си бе вършила работата в Северен Оксфорд и че неговото първо издание на „Момъкът от Шропшър“ (1896) не бе откраднато и все още стоеше на мястото си върху лавицата — онова тъничко бяло томче, изправено гордо сред събратята си без допълнителна предпазна подвързия, като че ли бе принц-престолонаследник без лична охрана. Да, хубаво е, че ще си е отново вкъщи: ще слуша, каквото си поиска, ще чете, ще яде или пие. Е, разбира се, с мярка. И все пак болницата наистина щеше да му липсва! Щяха да му липсват сестрите, пациентите, режима, посетителите — щяха да му липсват много неща от живота в болничното заведение, което с малкото си недостатъци и много достойнства го бе приело болен и сега го изпращаше в сравнително добро здраве.