— В десет часа ще ме оперират, затова не ми позволяват да пия, нали разбираш?
— О! — за няколко мига на Морс почти му се прииска да може да излезе е някакво контра твърдение за цял низ жестоки язви, които са не само перфорирани, но освен това и продупчени, и пръснати. Но за момента един по-важен въпрос налагаше да му се обърне внимание, защото Вайълет бе извършила завой на 360 градуса и се озова (най-сетне) до неговото легло. Тя поздрави новия си подопечен с жизнерадостна усмивка.
— Добро утро, мистър… ъ-ъ-ъ (поглед за справка към изписаното име на табелката), мистър Морс!
— Добро утро! — отвърна Морс. — За мен кафе, моля — с две лъжички захар.
— О, о! Две лъжици! Захар! — Очите на Вайълет почти изхвръкнаха от изсветлелите си орбити към тавана. После тя изви глава да потърси съпричастност от ухиления Грийнъуей.
— Вижте сега! — обърна се тя обратно към Морс. — На вас не ви се полага нито кафе, нито чай, нито захар, нито нищо. Разбрано? — Тя размаха кафявия си показалец към една точка някъде над главата му и извивайки врат, Морс успя да види зад стойката на системата четириъгълна табела с тъжния надпис:
Глава трета
Цветя, различни четива и книги са винаги добре дошли подаръци за пациентите, но ако имате желание да занесете нещо за ядене или пиене, моля питайте сестрата. Тя ще ви упъти какво е препоръчително да се носи
Тази неделна вечер детективът сержант Луис влезе в отделението малко след седем часа, стиснал под мишница пластмасова торба от супермаркета „Сейнсбъри“ с вид на леко гузен пътник, минаващ през митницата; при появата на някогашния си сътрудник Морс се почувства много радостен и дори малко разчувстван.
— Как разбра, че съм тук?
— Аз съм детектив, сър. Не забравяйте това!
— Позвънили са ти по телефона, предполагам.
— Шефа. Каза, че сте звучали зле по телефона, когато се обадил вчера сутринта. Затова изпратил Диксън да се отбие при вас, но вас току-що ви била отнесла линейката. Та той ми се обади и каза, че може би ще пожелая да узная дали националната служба по здравеопазването все още е на ниво и да видя дали имате нужда от нещо.
— Като например бутилка „Скоч“, това ли искаш да кажеш?
Луис подмина шегата.
— Щях да дойда снощи, но ми казаха, че не може да ви посетя — пускали само близки роднини.
— Не е зле да разбереш, че аз не съм „сирачето Ани“, Луис. Някъде в Алнуик имам една пра-леля.
— Доста ще й се види пътя да ви посети, сър.
— Особено на деветдесет и седем години…
— Шефа… Стрейндж — не е лош човек, нали? — подхвърли Луис след кратка, малко неловка пауза.
— Предполагам да, след като го опознае човек — призна Морс.
— Вие бихте ли казал, че сте го опознали? Морс поклати глава.
— Е? — попита бодро Луис. — Как вървят тук нещата? Какъв е проблемът, какво казват докторите?
— Проблем ли? Проблем няма! Това е класически случай на сгрешена самоличност.
Луис се ухили.
— Не, кажете сериозно?
— Сериозно? Ами дават ми едни страхотно големи кръгли бели хапове, по две-три лири всеки — така казват сестрите. На теб ясно ли ти е, че на тази цена човек може да се сдобие с една много прилична бутилчица кларет?
— Ами храната — добра ли е?
— Храна? Каква храна? Освен хаповете не са ми дали нито троха.
— И нищо за пиене ли?
— Ти да не се опитваш да провалиш напредъка на лечението ми, Луис?
— Онова там — това ли означава? — Луис изкриви очи нагоре към съдбовното предупреждение над леглото.
— Това е само превантивно — рече Морс е неубедителна небрежност.
Очите на Луис се изкривиха отново, този път надолу, към найлоновия плик.
— Хайде, Луис! Кажи какво има в плика?
Луис бръкна в торбата и извади бутилка лимонов сок с отвара от ечемик и бе приятно изненадан от нескриваното удоволствие, изписало се по лицето на Морс.
— Ето… тук жената е пратила… нали разбирате, тя смяташе, че едва ли ще ви разрешат да пиете… нещо друго.
— Много мило от нейна страна. Предай й, че така, както е тръгнало, бих предпочел тая бутилка пред цял кашон уиски.
— Шегувате се, нали сър?
— Но не пречи да й предадеш какво съм казал, нали?
— А… ето и една книга — добави Луис, бъркайки още веднъж в торбата. — Заглавието й е: „Везните на несправедливостта — сравнително изследване на престъпленията и съответните наказания според архивите на Графство Шропшър, 1842 — 1852“.
Морс пое дебелия том и огледа странно дългото заглавие, но без кой знае какъв забележим ентусиазъм.