Но напускането на отделение 7С не се оказа знаменателно събитие за Морс. Когато пристигна съобщението — съвсем не със звън на фанфари! — да се присъедини към група хора, които щяха да бъдат откарани с линейка до Северен Оксфорд, той не успя да се сбогува почти с никого. Един от болните от отделението (Уоги) извършваше първото си следоперативно самостоятелно очищение в умивалнята; друг бе дълбоко заспал; трети току-що го бяха завели в ренгеновото отделение. Етиопският факлоносец седеше в леглото, цялата му поза говореше „Не ме безпокойте“, и четеше „Синият билет“(!), а последният беше (вече в продължение на часове) отделен със спуснати завеси, като очевидно му оставаше още малко от тоя земен живот; сигурно вече се бе сбогувал с всички на тоя свят. А повечето от сестрите изпълняваха задълженията си, като се суетяха нагоре-надолу и си даваха вид на много заети (при това имаше една-две нови физиономии) и Морс осъзна, че той беше само още един пациент, който вече не се нуждаеше от специални грижи, както преди една седмица. Той не очакваше да види Айлийн, която отново се бе върнала към нощните смени, както му бе казала. Дори и старшата сестра не се виждаше никъде, когато един млад, усмихнат санитар, ниско подстриган и е обеца, го изкара от отделението. Обаче успя да види Хубавата Фиона — тя седеше търпеливо в съседната ниша до един престарял гражданин и държеше легенче пред олигавената му уста. Махна му със свободната си ръка и промълви: „Всичко хубаво!“
Но Морс не можеше да отгатва думи по движението на устните и без да разбере казаното, бе изкаран в коридора, където той и санитарят зачакаха служебния асансьор да спре на седмия етаж.
Глава тридесета
(О, галопирайте бавно, коне на нощта!)
Въпреки че мисис Грийн бе оставила парното, което и без това не отопляваше всички стаи, отчасти пуснато, апартаментът изглеждаше студен и неприветлив. Би било добре да имаше някой да го посрещне: разбира се (и особено), Кристин… или Айлийн, или Фиона; дори, като си помислеше, самата всяваща ужас Неси. Но нямаше никой. Луис не бе идвал да прибере напъханите в пощенската кутия неща и Морс извади две коледни картички в бели пликове (първата от застрахователната компания с факсимиле от подписа на директора) и двата неделни вестника. Тези вестници, въпреки че от време на време имаше известна промяна в заглавията, неизменно отразяваха конфликта в съзнанието на Морс между интелектуалното и просташкото: избора между първа страница на единия — „Синодът дискутира отделянето на църквата от държавата“, и първа на другия — „Шест седмичното изпитание на роб на секса в подплатен с коприна ковчег“. Ако Морс избереше последния (както всъщност той направи), поне имаше извинението, че несъмнено това бе по-хубавото заглавие. И тази неделя, както обикновено, той прелисти страниците със снимки на едрогърди красавици и специалните хроники за интригите в Холивуд и мелодраматичните изневери. После си направи чаша нес кафе (което доста предпочиташе пред „истинското“), преди да се разположи и да прочете за последните колебания на световните фондови борси и мрачните перспективи за милионите болни и гладуващи в развиващите се страни по света.
В пет и половина телефонът иззвъня и Морс разбра, че единственото му желание бе това да е Кристин.
Беше Кристин.
Не само че бе открила рядката (и изключително ценна) книга, която Морс търсеше, но в продължение на около час тоя следобед („Не казвайте на никого!“) бе прегледала съответните страници и бе открила („Не се разочаровайте!“), че само една кратка страница бе посветена на интервюто на Самюел Картър с вече остаряващия Уолтър Таунс по повод на процеса на лодкарите.
— Чудесно! — каза Морс. — Откъде се обаждате?
— От…а, а-а… от къщи. (Защо това колебание?)
— Може би…
— Слушайте! — прекъсна го тя. — Преснимах го. Да го пратя ли по пощата? Или бих могла…
— Бихте ли го прочели бързо по телефона? Казвате, че е много късо?
— Не чета много добре.
— Затворете телефона — аз ще ви позвъня! Така ще можем да говорим, колкото си искаме.
— Знаете ли, аз не съм толкова зле финансово.
— Добре — карайте тогава!
— Страница 187, започвам — готов ли сте?
— Готов съм, госпожице!
„Измежду личностите, които можеше да срещнете в Пърф в тези последни месеци на 1884 година, бе и един мъж на име Уолтър Таунс. Въпреки че бе известен като местна знаменитост, трудно ми бе да открия качеството, което по всеобщо признание бе донесло такава слава на твърде — не, напълно! — окаяния субект, който скоро ми бе представен. Той бе дребен човек, само около метър и петдесет и пет висок, слаб, дори мършав на вид с дълбоко набраздено лице,по което бръчките се спускаха от очите до устата; освен това прекалено бледият цвят на лицето му бе останал недокоснат от лъчите на доста силното в тоя район слънце, а усещането за кухост се засилваше още повече от пълната липса на зъби по горната му челюст. Все пак в очите му се четеше спотаена (макар и ограничена) интелигентност, а също и известна печал като че ли от спомена за отдавна извършени злини. В действителност историята на тоя човек бе толкова мелодраматична, колкото читателите биха могли да желаят, тъй като бил помилван и свален от бесилката само минути преди изпълнение на присъдата. Следователно аз с най-голям, интерес и любопитство му задавах въпроси.