През 1860 година една жена е била убита при местния канал близо до Оксфорд и подозрението паднало върху екипажа на баржата, плаваща по курс на юг към Лондон. Четиримата членове на екипажа, включително самият Таунс и едно около четиринадесетгодишно момче, били своевременно арестувани и изпратени пред съда. Младежът бил оправдан, останалите трима осъдени и хвърлени в затвора на град Оксфорд до извършване на публичната екзекуция. Именно тук, две-три минути след последното посещение на свещеника при затворниците в килиите им на осъдени на смърт, Таунс получава вестта за своето помилване. Много малко хора наистина са преживявали такива перипетии (тук Кристин се запъна поради стария правопис), толкова драматични за техните съдби. Обаче разговорът ми с Таунс се оказа в значителна степен разочароващ. Беше почти необразован (по напълно понятни причини) и речта му трудно се разбираше. Западният му диалект (който веднага разпознах) бе до такава степен променен от австралийския му акцент, че с мъка можех да проследя някои негови изречения. Накратко, човекът, когото сега срещнах, изглеждаше зле подготвен да се справи с трудностите на живота — или поне с тези, с които се сблъскват свободните хора. А Таунс беше свободен човек, след като бе отработил своите петнадесет години каторжен труд в затвора в Лонгбей. Съсипан, тъп човек, преждевременно остарял (беше 47-годишен), каторжник-ветеран (или «нищожество»), преживял неописуемите агонии на човек, очакващ своята екзекуция на другия ден сутринта.
Що се отнася до страховитите и ужасяващи събития, неизменно свързани с последните часове на такива престъпници, малко можах да науча за тях. И все пак няколко факта може да представляват интерес за моите читатели. Например знае се, че всеки от затворниците закусил с агнешко печено със зеленчуци, въпреки че вероятно, според смътните спомени на Таунс, такива или подобни закуски им се поднасяли през целия период, последвал определянето на датата на екзекуцията.
Още по-мъчително, според Таунс, било, че не му се разрешавал достъп до останалите затворници и ако правилно съм разбрал, нещастният човек най-тежко е понесъл именно това «лишение». Таунс не можеше дори да си спомни дали е спал малко или въобще не е спал през съдбовната нощ; нито дали се е молил за опрощение и избавление. Но чудо се бе случило! Изненадващото е, че не самото бесене е било във фокуса на изтерзаните мисли на Таунс през онази нощ. По-скоро те се въртели около вестта за предизвикания интерес на обществеността към делото — лошото име, позора, ужаса, отвращението, зловещия спектакъл, славата; слава, която можела да накара тези нещастни мъже да извървят последните няколко фатални метра с твърдост, от която и най-кораво-сърдечният зяпач би се възхитил. По отношение на самото престъпление Таунс твърдеше, че е напълно невинен — твърдение, което не беше без прецедент в криминалните архиви! Но споменът му за пътуването по канала и особено за самата жертва — Джоана Франкс, бе ярък и мъчителен. Жената била, през погледа на Таунс, удивително привлекателна и не е изненадващо, че станала почти веднага предмет на страстните желания на мъжете и причина за неприкрита ревност. В действителност Таунс си спомнил един случай, когато двама от екипажа (двамата, които били после обесени) стигнали до сбиване за предизвикателната и привлекателна жена. А единият от тях имал нож! Дори и момчето Харолд Уутън било омагьосано от нея, а по-възрастната жена без особени колебания се възползвала от неговото увлечение. В същото време, според както Таунс ни уверява и според начина, по който ни уверява, аз съм склонен да приема, че той самият не е имал сексуални контакти с нея.
Има едно интересно допълнение. В първия обвинителен акт (впоследствие го прочетох) обвинението както в кражба, така и в изнасилване вероятно е можело да бъде предявено много по-успешно, отколкото обвинението в убийство. И въпреки това второто дело е било заведено именно за убийство. При подобни обстоятелства трябва да забележим, че по-незначителното обвинение често се оттегля, когато има вероятност по-тежкото да се докаже. Тогава дали това беше причината за относителната словоохотливост на Таунс относно предположението за кражба? Не зная. Но той е бил уверен, според както ми бе разказано, че Уутън е проявявал много по-голям интерес към кражба, отколкото към изнасилване. В края на краищата наличието на сексуални отношения през 1860 година едва ли е било рядкост, както понастоящем, по английските канали“.