Мина покрай самия „Дъдли Корт“, където имаше коледна елха, украсена със светещи вече червени, зелени и жълти крушки; после стигна до сградата на Консервативната асоциация на Северен Оксфорд, в която никога не бе стъпвал (и никога нямаше да стъпи) кракът му; покрай църквата на спиритуалистите, в която никога (досега) не бе стъпвал; покрай прихлупената сграда на седалището на Женския институт, в който веднъж бе говорил за достойнствата на проекта за квартален доброволен отряд; и най-сетне, като зави наляво, стигна до Саут Парейд, точно срещу пощата, в която влизаше веднъж в годината, за да плати пътния данък за „Ланчия“-та. Но докато вървеше покрай старите познати сгради, умът му бе далече и вече бе взел едно твърдо решение. Ако единият от заподозрените му се бе измъкнал, той ще отиде да търси другия! Нуждаеше се от почивка. В такъв случай щеше да иде на почивка.
Точно на отсрещната страна на улицата имаше туристическа агенция, а момичето, което седеше на първото бюро вдясно, се усмихна лъчезарно.
— Какво обичате, сър?
— Бих искал — (Морс седна) — бих искал да направя резервация за почивка с кола в Ирландия — в Републиката имам предвид.
По-късно същия ден Морс се отби в института по патология „Уилям Дън“ на Саут Паркс Роуд.
— Я ги разгледай, моля те!
Като се въздържа от какъвто и да било циничен коментар, Макс погледна със съмнение над очилата си.
— Макс! Искам само да зная…
— …дали са купени в магазина M&S или в Литълудс?
— Скъсаното, Макс — скъсаното.
— Скъсано? Кое скъсано? — Макс повдигна гащите с известна погнуса и ги разгледа (както се стори на Морс) неособено задълбочено.
— Няма скъсано, Морс. Ни най-малка следа от каквито и да било неправилни разтегляния на нишките на тъканта — американ е, между другото, нали?
— Мисля, че да.
— Е, нямаме нужда от микроскоп, за да установим, че това е разрез: точен, прав, отчетлив разрез, разбираш ли?
— С нож?
— С какво, по дяволите, се реже?
— С нож за сирене? С ножи…?
— Чудно нещо е човешкото въображение, Морс!
Също така беше чудно, че Морс получи такъв недвусмислен отговор на един от въпросите си; всъщност първият такъв отговор в цялото им дълго и сравнително дружелюбно познанство.
Глава тридесет и пета
Инспектор Малвъни го забеляза да паркира колата си на мястото на паркинга, отделено за посетители. Когато малкият полицейски участък бе превърнат преди десет години от самостоятелна къща в някакво местно подобие на предотвратяващо престъпленията Главно управление, ирландските сили за сигурност „Гарда“ бяха намерили за подходящо четиричленното поделение да бъде оглавено от инспектор.
Сега, в ретроспекция, изглеждаше като че ли бяха малко попрекалили. С население от около хиляда жители Килкернан редовно получаваше своя дял от спречквания и сбивания пред една или няколко от четиринадесетте кръчми, но досега малката община бе успяла да избегне всякакво въвличане в международната контрабанда или индустриалния шпионаж. Тук дори пътните произшествия бяха рядкост, въпреки че това по-скоро се дължеше на сравнително малкия брой коли, отколкото на трезвеността на техните водачи. Туристи, естествено, имаше — особено през лятото, но дори и те с техните „Ровер“-и и „БМВ“-та много по-често спираха да снимат някое магаре, отколкото да създават опасности за случайно минаващия пияница.