— Какво точно ми разправяше там при къщата?
— Имате предвид, когато не слушахте?
— Просто ми кажи, Луис!
— Само разказвах за времето, когато бяхме деца, това е всичко. Мерехме се колко сме пораснали. Винаги го правеше мама — на всеки рожден ден — на стената на кухнята. Предполагам това е, което тая кухня ми напомни. Не в гостната — там бяха най-хубавите тапети, и както ви разправях, тя слагаше една линийка над главата ми, нали разбирате, и после драсваше чертичка и датата…
Морс пак не слушаше.
— Луис! Карай обратно!
Луис го погледна малко озадачен.
— Казах просто: обърни — продължи Морс, засега тихо. — Внимателно, както ти обичаш — когато е възможно, Луис, не е нужно да излагаме на опасност пешеходците или местните домашни любимци. Но просто обърни.
Пръстът на Морс върху кухненския ключ произведе само едно празно щракане въпреки наличието на изглежда наскоро поставената във фасонката, крушка, висяща без абажур от покритите с ронеща се мазилка дъски. Жълтеникавият и все още пожълтяващ тапет бе отлепен на няколко места по стената през неравни интервали, а във влажния горен ъгъл над мивката висеше едно огромно парче.
— Къде горе-долу се мерехте, Луис?
— Тука, сър.
Луис застана до вътрешната врата на кухнята с гръб към стената, постави лявата си длан хоризонтално и прецени точката, в която връхчетата на пръстите му бяха отбелязали височината.
— Това е метър и осемдесет и два — освен ако малко не съм се смалил.
На това място тапетът бе омърлян от несметен брой отпечатъци от пръсти, сякаш не бе подновяван от повече от половин век, а около неработещия ключ за лампата мазилката бе разбита и откриваше част от тухлите на преградната стена. Морс откъсна лента от жълтия тапет и откри изненадващо добре запазен светлосин тапет отдолу. И двамата мъже стояха мълчаливи и неподвижни там, докато е всяка измината минута следобедът ставаше чувствително по-студен и по-тъмен.
— Все пак, хрумването си го биваше, нали?
— И още как, сър!
— Е, едно нещо е сигурно! Няма да стоим тук целия следобед в сгъстяващия се мрак и да сваляме напластени с поколения тапети от стените!
— Няма да ни отнеме много време, нали?
— Какво? Всичките тия проклети…?
— Знаем къде да търсим.
— Знаем?
— Искам да кажа, че това е само една малка къща и ако търсим само на височина от метър и тридесет до метър и шейсет и при това само на долния етаж…
— Знаеш ли, че си гений?
— А вие имате добро електрическо фенерче в колата.
— Не — призна си Морс. — Опасявам се, че…
— Няма значение, сър! Имаме около половин час, преди да стане съвсем тъмно.
Беше четири без двадесет, когато откъм тясното коридорче долетя детински възбудения вик на Луис.
— Тук има нещо, сър! И смятам, че аз…
— Внимателно! Внимателно] — промърмори Морс, като се приближаваше нервно с победоносен пламък в сиво-сините си очи.
Постепенно тапетът бе отлепен, докато последните проблясъци на тоя декемврийски ден се процеждаха през мръсното таванско прозорче над главите на Морс и Луис, а те от време на време си хвърляха изпълнени с невероятно вълнение погледи. Защото там, върху някогашната оригинална мазилка на стената, под три по-късно поставени пласта тапет — и все още ясно различаващи се — имаше две колони от начертани с черен молив линийки: тази вдясно се състоеше от серия от осем измервания, най-долното от които бе на височина около метър и осем сантиметра от пода, а най-горното — на около метър и петдесет и пет сантиметра и до всяко бе записана датата и годината, когато е било направено; колонката вляво съдържаше само две измервания (обаче имаше четири дати) — диагонално изронената мазилка категорично изключваше възможността да се намерят други доказателства в долната част на стената.
Няколко мига Морс стоя в притъмнялото коридорче, взирайки се в стената като в някоя свещена реликва.
— Луис, намери електрическо фенерче! И рулетка!
— Къде…?
— Отнякъде. Всеки има фенерче, човече.
— Освен вас, сър!
— Кажи им, че си от Газоснабдяването и че има теч на № 12-ти.
— Къщата не е на газ.
— Тръгвай, Луис!
Когато Луис се върна, Морс все още разглеждаше надписите по стената — целият сияещ от щастие при вида на осемте линии вдясно.
И като взе фенерчето, той освети радостно доказателствата на стената. Новата светлина (така да се каже), хвърлена върху ситуацията, бързо потвърди, че всичко написано по-ниско от досегашния обхват на техните разкрития, е безвъзвратно загубено. Пак благодарение на новата по-силна светлина можаха да видят една буква помежду двете колони измервания, която бе малко по-близо до дясната колона и следователно вероятно се отнасяше до нея.