— Знаеш какво искам да кажа!
— Малко е рано.
— Трябва да отпразнуваме нещо, Луис! Спри пред следващата кръчма и ще те черпя една бира.
— Ще ме черпите?
Не бе известно Морс да черпи щедро подчинените си, нито дори началниците, и Луис се усмихна, докато оглеждаше улиците и търсеше табела на кръчма. Това не беше обичайна за него дейност.
— Но аз шофирам, сър.
— Правилно, Луис. Не искаме да си имаме никакви неприятности с полицията.
Докато седеше и си сръбваше от своята „Сейнт Клементс“, Луис слушаше водения от Морс продължителен разговор с кръчмаря за злонамереността на производителите на бира и се чувстваше напълно доволен по необясними причини. Денят бе успешен и Морс, след като пресуши третата си халба с обичайната за него бързина, очевидно бе готов за отпътуване.
— Тоалетна? — попита Морс. Кръчмарят го упъти.
— Има ли наблизо телефон?
— Точно пред тоалетната.
Луис дочу Морс да говори по телефона, някаква болница се споменаваше, но той не беше от тия, които подслушват личните разговори на хората, така че излезе да чака до колата, докато Морс се появи отново.
— Луис, аз, а-а-а, бих искал да се отбием за малко до болницата, ако нямаш нищо против. Кралската болница в Дерби както ми обясниха, почти ни е на път.
— Отново нещо стомаха ли не е наред, сър?
— Не!
— Мисля, че не трябваше да пиете толкова бира, все пак.
— Ще ме закараш ли там, Луис, или не?
Морс, както бе известно на Луис, изпитваше все по-голяма неохота да извърви пеша дори и сто метра, ако можеше да измине разстоянието с кола, и сега настоя Луис да паркира „Ланчия“-та на паркинга с табела „Само за линейки“ току пред главния вход на болницата.
— Колко ще се бавите, сър?
— Колко ли? Не зная, Луис. Обаче това е щастливият ми ден, нали? Така че може и да се позабавя.
Половин час по-късно Морс се появи и завари Луис да си бъбри щастливо с един от шофьорите на линейка за техническите преимущества на марката „Ланчия“.
— Всичко наред ли е, сър?
— А-а-а… да. А-а-а… Виж, Луис! Реших да остана да преспя в Дерби.
Луис повдигна вежди.
— Да! Смятам… смятам, че бих искал да присъствам, когато правят онези снимки… разбираш ли, в, а-а-а…
— Аз не мога да остана, сър! Утре сутринта съм на работа.
— Зная. Но не те и карам, нали? Ще взема влака на връщане — няма проблеми — Дерби, Бирмингам, Бенбъри — съвсем удобно!
— Сигурен ли сте, сър?
— Напълно съм сигурен. Нямаш нищо против, нали Луис?
Луис поклати глава отрицателно.
— Ами, предполагам, че е по-добре да…
— Да, тръгвай. И не карай много бързо!
— Да ви закарам ли до някой хотел или нещо такова?
— Не се безпокой, аз… аз ще намеря нещо.
— Изглежда вече сте намерили нещо, сър.
— Така ли?
Докато „Ланчия“-та набираше скорост по шосето, водещо към М1 (Юг), Луис все още леко се усмихваше, припомняйки си щастливото изражение на лицето на Морс, когато той се бе обърнал и тръгнал обратно към автоматичните врати.
Епилог
Името на човек е съкрушителен удар, от който той никога не се съвзема.
В петък сутринта, 11 януари (бе тръгнал отново на работа на връх Нова година) Морс хвана ранния експрес до Падингтън. По програма трябваше да говори за престъпността в градовете в 11 сутринта на симпозиума в Хендън. С метрото до Кингс Крос, после със северната линия. Удобно. Имаше достатъчно време. Във всеки случай обичаше влаковете и когато Радио Оксфорд съобщи, че има опасни заледявания по М40, това окончателно реши нещата. А също така, разбира се, това означаваше, че вероятно ще може да си позволи малко по-голяма свобода с евентуално наличните напитки.
Купи „Таймс“ и „Оксфорд таймс“ от една сергия с вестници, намери си място в последните вагони и успя да реши кръстословицата в „Таймс“, преди да стигнат Дидкот. С изключение на едно обяснение. Един бърз поглед в любимия му речник би решил въпроса веднага, но той не беше у него и както винаги, невъзможността да довърши нещо докрай го подразни. Той бързо написа на празното място две мними букви (в случай, че някой от спътниците му очакваше да бъде впечатлен) и после прочете писмата и некролозите. При Рединг отвори на кръстословицата в „Оксфорд таймс“. Съставителят бе „КИХОТ“ и Морс се усмихна, като си спомни как „Уоги“ Грийнъуей най-накрая бе решил зададеното от същия съставител „известното откриване на резултата на Брадмън (6)“ и бе написал ДОНАЛД в 1 хоризонтално.
Този път нямаше нищо чак толкова занимателно, но все пак бе една добра кръстословица. Отне му 12 минути да я попълни. Не беше зле.