Клугман кимна, но не вдигна поглед от ръцете си.
— И как се казва тя?
— Обясних ви вече, не знам… Кълна се, че това е истината. Винаги съм я наричал Моник, а и тя се представяше с това име.
— Но беше проститутка, нали?
— Е, възможно е… нямам представа… може би от време на време. Това няма нищо общо с мен. Но е възможно, защото тя винаги разполагаше с пари.
— Откога я познавате?
— От около три-четири месеца.
— Щом вие не знаете как се казва, сигурно има и такива, които знаят — включи се и Вернер. — С кого се срещаше тая Моник?
— Не знам.
— Никога ли не сте се засичали с нейни приятели? — попита Фабел, без да крие недоверието си.
— Не, никога.
Фабел побутна през масата снимка на първата жертва — Урсула Кастнер.
— Познавате ли я?
— Не. Всъщност… да, но само от вестниците. Това не е ли убитата юрисконсултка? По същия начин ли са я очистили?
Фабел не отговори на въпроса, но остави снимката върху масата. Клугман не я погледна отново. Фабел остана с впечатлението, че младият мъж нарочно избягва да поглежда лицето на Кастнер. Инстинктът му подсказа, че тук има нещо гнило.
— А къде е живеела Моник, преди да се нанесе в гарсониерата?
Клугман сви рамене.
— Я не ни прави на луди — наведе се напред Вернер. Беше много едър, чертите на лицето му бяха груби и от това движенията му изглеждаха застрашителни, нещо, което той рядко търсеше преднамерено. В отговор Клугман се изправи на стола и отметна предизвикателно назад глава. — Нима искаш да ни убедиш, че момичето е влязло в живота и в жилището ти, а ти дори не знаеш как се казва и нищо за него?
— Трябва да признаете, господин Клугман, че всичко това изглежда доста странно. Все пак сте работили в полицията — допълни Фабел.
Клугман се поотпусна.
— Да. Сигурно. Но ви казвам истината. Вижте какво, онзи свят там е съвсем различен. Една вечер Моник просто се появи в заведението, където работя, и се заприказвахме…
— Сама ли беше?
— Да. Точно заради това я заприказвах. Арно… шефът, де, реши, че е скъпа проститутка, която си търси клиенти в заведението ни, и ми нареди да я разкарам. Заприказвахме се и тя ми се видя свястно дете. Попита дали съм знаел някой да дава стая или апартамент под наем и аз й казах за моето жилище.
— Защо й го предложихте? Защо вие не живеете там?
— Аз… обвързан съм с една от танцьорките в заведението… Соня. Спя при нея, живее съвсем наблизо до бара. След като взех гарсониерата, се пренесохме със Соня да живеем там, докато я ремонтират. После се запознах с Моник и тя ми обясни, че си търсела прилична квартира, за която била готова да даде добър наем, при това с предплата. Добави, че й трябвала само за шест, най-много девет месеца. Казах си — защо да не спечеля малко пари…
— При условие че не й се пречкаш — вметна Вернер.
— Така се бяхме уговорили.
— Защо тогава си отишъл там посред нощ?
— Отбих се да видя Моник. Правех го от време на време, за да се уверя, че всичко е наред. Разбирахме се добре…
— Отишли сте да я навестите като приятел в два и половина след полунощ? — учуди се Фабел.
— И двамата нямахме обичайното работно време.
— А какво точно работите, господин Клугман?
— Както вече ви обясних, работя в нощен клуб… стриптийзбар. Заместник-управител съм.
Фабел пак погледна папката.
— А, да, бар „Рай“ при Гросе Фрайхайт… там ли?
— Да.
— Значи работите при…
— Знаете при кого работя.
Клугман погледна нокътя на палеца, с който чоплеше другия си палец.
Фабел извади изпод първата папка втора. Отвори я с рязко движение и погледна първата страница. Вдясно горе Клугман видя снимката си. Раменете му се смъкнаха още повече.
— Така… — Фабел се облегна на стола и огледа замислено Клугман. — Сега ваш работодател е Ерсин Улугбей… не бих казал, че той е образцовият гражданин на Хамбург за този месец, нали?
— Вероятно не е.
— Странен завой в професионалното ти поприще — подметна Вернер, — от елитна полицейска част да се прехвърлиш при турската мафия.
— След като напуснах полицията, нямах голям избор — усмихна се цинично младежът. — Както вероятно вече знаете. Но при всички положения не работя за никаква „мафия“. Знам какво върши Улугбей, но нямам нищо общо. Той може да е собственик на бара, но пряк началник ми е Арно Хофкнехт, управителят. Не е кой знае какво да си заместник-управител, аз обаче не умея нищо друго освен да съм прославен полицай. Но гледам да не си пъхам носа, където не ми е работа.