Фабел огледа дребния мъж с вид на хрътка. Като повечето наркомани и при него не беше лесно да се определи на колко точно години е. Фабел знаеше, че непознатият сигурно наближава трийсетте, но не беше изключено и скоро да навърши шейсет. Забеляза, че една от издадените скули на мъжа е подута и още по-обезкървена, отколкото кожата наоколо. Под едната ноздра се виждаше коричка спечена кръв.
— Добре ли сте? — попита Фабел.
— Паднах по едни стълби — отвърна дребосъкът с писклив гърлен глас и погледна обидено едрия турчин.
— Това е… господин Ханзи Краус — представи го Йелмъз. — Разполага със сведения… по-точно с веществени доказателства… иска да ви ги предаде.
Йелмъз кимна на турчина, който се беше облегнал на едно от бюрата. Той се пресегна зад него и взе вързоп мръсни парцали. Разгъна внимателно краищата и извади лъскав, златист на цвят деветмилимбтров пистолет. Отстрани оръжието бе богато украсено и върху дръжката на кирилица пишеше „ФОРТ 12“.
— Господин Краус иска да предаде това като веществено доказателство за убийството на Ханс Клугман — продължи Йелмъз. — Извинява се за забавянето… смятал да ви го донесе, но носле съвсем му изхвърчало от главата.
— Къде го намерихте? — попита Фабел Ханзи Краус.
Дребосъкът премести поглед от Йелмъз към другия турчин, после към Фабел.
— Е плувния басейн. Бях там, когато го гръмнаха онзи в главата.
— Станали сте свидетел на убийството на Ханс Клугман?
Краус кимна.
— Видяхте ли убийците?
Наркоманът се поколеба. Едрият турчин се намести върху бюрото, при което коженото му яке изскърца. Краус го погледна и отново кимна.
— Ще ги познаете ли, ако ги видите?
— Да. Един по-възрастен и един по-млад. И двамата изглеждаха много яки. По-младият имаше телосложението на Арнолд Шварценегер. Точно той пръсна главата на онзи.
Фабел махна на втория турчин, който му подаде оръжието. Той го пое в разтворените си длани, сякаш държеше топло печено месо.
— Чужденци ли бяха? Чухте ли ги да говорят на руски или на нещо подобно?
— Не… в смисъл да, чух ги, но не бяха чужденци. Бяха германци. По-възрастният разказваше, че е живял в този квартал, който се е превърнал на лайно. Разправи как като млад е водел гаджето си на плувния басейн. Със сигурност не бяха руснаци.
— А оръжието? Откъде го взехте?
— Видях как го пускат в кофата за боклук. Щом си тръгнаха, отидох и го извадих.
— Проследихте ли ги?
— Не. Изхвърлиха оръжието в една кофа вътре в плувния басейн.
— Не, се ли опитаха да го скрият?
— Не бих казал. Освен това на няколко метра от басейна има изкуствен канал. Очевидно им е било все тая дали някой ще намери оръжието.
— Или може би са искали то да бъде намерено — предположи Йелмъз.
— Така изглежда — съгласи се Фабел. — Наемни убийци германци и украинско оръжие. Очевидно са искали да ни пратят в погрешна посока. — Той се извърна отново към Ханзи. — Трябва да дойдете в полицейското управление и да дадете изчерпателни показания. Ще ви покажем и снимки, може би ще разпознаете убийците.
Ханзи Краус кимна. Не изглеждаше особено щастлив, но имаше обречения вид на човек, който се е примирил, че се случват разни гадни неща. Обикновено именно на него.
Фабел сложи ръка върху рамото на Краус.
— Виж какво, Ханзи, не мога да те накарам да го направиш насила. Нито аз, нито господин Йелмъз или друг… — Той погледна многозначително към втория турчин, който не прояви никакви чувства. — Свидетелските ти показания ще ни свършат работа само ако са дадени доброволно и честно.
Краус се засмя горчиво.
— В красив свят живеете, господин главен комисар… Ще дам показания.
Фабел го отведе при колата си. Йелмъз ги изпрати до вратата.
— Признателен съм ви за помощта, господин Йелмъз — рече Фабел и беше искрен.
Турчинът грейна в усмивка и сви рамене, все едно казваше, че не е направил нищо особено.
— Но, надявам се, разбирате, че така не си купувате от мен никакви услуги — подчерта Фабел. — Задължен съм ви, но никога не бих престъпил закона или съвестта си, за да ви помогна.
— Вече го знам — прихна Йелмъз. — Не съм очаквал нищо в замяна. Това му е лошото да си имаш вземане-даване с честен полицай. Единственото, което искам, е в показанията на Ханзи да не се споменава за моето участие.
— Това е единственият компромис, който мога да направя. Благодаря ви още веднъж. Довиждане, господин Йелмъз.
През цялото време, докато пътуваха към полицейското управление, Фабел държеше прозореца на автомобила отворен, за да попритъпи въздействието на шинела на Ханзи върху тапицерията. След като пристигнаха, Фабел повери Ханзи на Вернер и му каза да поръча нещо от бюфета, за да почерпят госта си. Но след като погледна Ханзи, си даде сметка, че доста скоро ще се наложи да го пуснат: очите му ставаха все по-подвижни, шареха нагоре-надолу като на преследван звяр. Движенията му също бяха припрени и напрегнати. Фабел знаеше, че Ханзи вече изпитва наркотичен глад и трябва да побързат с взимането на показанията.