След като се върна в кабинета си, Фабел разчисти бюрото, като струпа папките на купчина върху пода и избута встрани клавиатурата и мишката. В долното чекмедже на писалището откри голям бележник и го разгърна, за да намери празна страница. Докато слагаше бележника върху бюрото, в съзнанието му внезапно изникна жилището на Анжелика Блюм. Фабел си спомни разчистената ниска масичка, от която беше вдигнато всичко, за да се направи място за потока от мисли, на които не пречи нищо. Отново го жегна вина при спомена за жената, която не беше срещал никога, но сега познаваше толкова отблизо, и която се бе опитвала така настойчиво да се свърже с него.
Първото име, което написа, беше „Анжелика Блюм“. До нейното сложи името на Урсула Кастнер. После на Тина Крамер. Прокара отвесна черта и раздели страницата на две — в първата половина бяха имената на трите жертви. От другата страна написа имената на Ханс Клугман и Джон Максуейн. Още една отвесна черта. Сетне сложи името, което Махмут му беше споменал: Васил Витренко.
След половин час разполагаше с шест отвесни колони с имена, дати и ключови факти. В горния край на всяка от колоните стоеше едно от шестте имена, с които беше започнал. Най-незапълнена беше колоната с името на Васил Витренко. Фабел беше прехвърлил наум всички възможни връзки, съвпадения и допирни точки. Така получи по-сбито обобщение на онова, което вече бяха записали върху дъската. Но не се налагаше да пренарежда сведенията. Целта му беше самото действие: да пренасочи и пренареди мислите си, да получи възможност да състави карта на пътешествието, което беше предприел. Едно име се появяваше постоянно в половината колони: Айтел. Първата жертва — Урсула Кастнер, беше свързана, макар и косвено, с „Нов хоризонт“, където основен акционер беше групировката „Айтел“, за втората жертва — Тина Крамер, не се знаеше да е имала някакви отношения с Айтел; третата жертва — Анжелика Блюм, познаваше Айтел-младши и беше взимала интервю от Айтел- старши, а според приятелката й Ерика Кеслер беше работила върху компрометиращ за някого от двамата материал; Джон Максуейн се водеше на хонорар към същата групировка. Бандата на Витренко сякаш хвърляше сянка зад редовете от имена и факти. Клугман се беше опитал да се внедри сред украинците, а на мястото, където беше убит, бе намерено оръжие, украинско производство. Убийците обаче не бяха украинци. Краус бе повече от сигурен в това. Анжелика Блюм беше работила и върху материал за акциите, осъществени от батальоните на съветската милиция и служби за сигурност, и вероятно ги беше сравнявала с жестокостите на хамбургския Полицейски батальон на запасняците през Втората световна война.
Самият Фабел беше изживял позора по задника да го изрита някакъв възрастен славянин. Щеше да бъде много меко казано нападателят да се опише като човек, който се владее: той очевидно беше специално обучен професионалист. Фабел направи кръгче около името на Витренко. Нямаше представа на колко години е той. Дали възрастният мъж не беше самият Витренко?
Ханс Шрайбер, кметът на свободния ханзенски град и територия Хамбург, също присъстваше осезаемо. Познаваше две от жертвите, едната от които съвсем отблизо. И беше последният, видял Анжелика Блюм жива — с изключение на убиеца.
Фабел се облегна на стола, кръстоса ръце зад главата си и погледна надолу към страницата, сякаш изучаваше отвисоко пейзажа на разследването. Налагаше се да разговаря и с двамата Айтел — бащата и сина. Искаше да провери дали предчувствието му за Максуейн ще се окаже вярно. Фабел не беше убеден, че Максуейн е човекът, когото издирват, но в него имаше нещо съмнително. Той погледна плана, който Ана Волф предлагаше за операцията със „срещата“ в петък вечер. Беше разработен добре, но Фабел пак се притесняваше да прати младата жена толкова близо до възможен заподозрян. Освен това трябваше да внимават много да не им предявят обвинение в злепоставяне.
Фабел беше толкова погълнат от плаването по каналите на собствените си мисли, че се стресна, когато телефонът иззвъня. Търсеше го Холгер Браунер, ръководителят на екипа криминалисти.