Фабел се потърка по брадичката.
— Какви прекрасни хора! — Той си погледна часовника. — Май е време да ги посетим.
Петък, 20 юни, 2,30 ч. следобед,
Нойщат, Хамбург
Седалището на медийната групировка „Айтел“ се намираше в огромна лъскава административна сграда от стомана и стъкло в сърцето на деловия квартал Нойщат. Фабел се интересуваше от добра архитектура, което означаваше, че не се интересува точно от тази сграда. Тя представляваше бездушна скъпа кутия, която въпреки хвърлените пари приличаше на хотелско фоайе. Униформеният портиер на пропуска заведе Фабел и антуража му при асансьорите.
На първите два етажа в сградата се намираше редакцията на „Шау Мал!“, на третия беше „Те Бе Еспресо“, седмичен телевизионен справочник, също издаван от групировката „Айтел“. На четвъртия етаж имаше табела „Отдел „Комуникации“. Един етаж по-горе се помещаваше администрацията на групировката. Точно там бяха и просторните кабинети на Норберт Айтел.
Пред вратата на асансьора ги чакаше застаряваща жена със сурово изражение. Както предположи Фабел, същото лице, с което беше кръстосал шпаги по телефона. От вида й личеше, че не е свикнала някой да оспорва властта й.
— При господин Айтел ли идвате?
Фабел показа овалната си полицейска значка.
— Главен комисар Фабел.
Жената огледа другите със заучено надуто презрение, което Вернер веднага разсея със смеха си.
— Елате с мен — каза намусено жената.
Тя отведе Фабел, Вернер и Мария в нещо като приемна — безрадостно място в дъното на етажа, разделен само с прегради, бряг, където се разбиваха вълните на гласовете, дошли от морето бюра. След десет минути секретарката с каменното лице ги заведе в заседателна зала, предната стена на която беше от стъкло.
Минута по-късно при тях дойде Норберт Айтел. Беше без сако, с навити до лактите ръкави на ризата и разхлабена вратовръзка. Усмихна се любезно, но се движеше като човек, който има и по-важна работа. Държа вратата, докато в залата не влезе снажен, строен по-възрастен мъж с вид на аристократ и с гъста коса с цвят на слонова кост, която, точно както и преди шейсет години, започваше от челото. Фабел позна есесовеца от снимката, сега обаче той беше постигнал властта и зрелостта, която се бе опитвал толкова усърдно да излъчва като нагъл младеж. След Айтел старши влезе среден на ръст мъж към четирийсетте.
— Добър ден, господин главен комисар — поздрави Норберт Айтел. — Това е баща ми Волфганг Айтел. — По-възрастният мъж протегна ръка и кимна рязко. Фабел очакваше едва ли не да изтрака и с токове. — А това е Вилдриф Ваалкес, шефът на правния ни отдел.
Фабел и Мария се подсмихнаха и се спогледаха. Адвокатът. Фабел представи двамата си подчинени. Известно време разглежда юриста. Ваалкес беше фризко име, но той изрече „Guten Tag“[44] на географски неутрален книжовен немски.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Норберт Айтел и махна с ръка, за да им покаже да седнат около овалната заседателна маса. Още преди Фабел да е отговорил, той добави: — Да ви предложим ли нещо? Кафе… чай?
— Не, благодаря — отказа от името на всички Фабел. Адвокатът и Айтел старши също седнаха. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса за Анжелика Блюм. Какви бяха отношенията ви с нея в професионален и личен план?
— Лични отношения почти нямахме… а колкото до професионалните, изобщо не сме работили заедно. Да ви призная, Анжелика се отнасяше пренебрежително към изданията ни. Смяташе се друга категория.
— А вие не сте ли съгласен?
Норберт Айтел се засмя.
— Уважавах много Анжелика за нейните способности. Но смятам, че и нашите издания носят печата на качеството. Познавах Анжелика главно покрай някои наши проекти и общи приятели.
— А вие, господин Айтел? — обърна се Мария към бащата. — Какви контакти сте имали с госпожа Блюм?
Волфганг Айтел отметна глава и я погледна иззад орловия си нос.
— Никакви. Е, срещали сме се веднъж в „Алтона Кроне“… вероятно преди около половин месец.
— Но бих казала, че и двамата сте я недолюбвали… — продължи Мария, без да довърши изречението.
— Не разбирам…
Норберт Айтел използва мекотата на чертите си, за да се усмихне объркано, докато баща му продължи да седи безизразно.