— Виж ти! — възкликна Вернер. — Добре казано. Но се съмнявам носът ти да е чак толкова чист.
— В смисъл?
— Кога смръкна последната линийка?
Жилите по врата на Клугман се изопнаха.
— Що не си таковаш таковата, лайнар такъв!
Очите на Вернер блеснаха и той го погледна така, сякаш всеки момент ще замахне. Фабел обаче се намеси.
— Надявам се все пак да ни съдействате, господин Клугман. Едва ли искате да си усложнявате допълнително положението.
— Какво искате да кажете? Аз нямам нищо общо с това. Цък и нямате никакви доказателства…
— Премълчавате нещо.
— Например?
— Например къде е бележникът с уговорените срещи на Моник?
— Нямам представа за какво говорите.
— Или видеокамерата, която сте скрили зад огледалото. Изнудвахте ли жената, или просто сте си снимали порно?
За миг Клугман се озадачи.
— Вижте какво, нямам абсолютно никаква представа за какво ми говорите. Ама никаква.
Фабел се облегна. Вернер усети накъде духа вятърът и, ухилен, наклони напред огромната си глава с подстригана на канадска ливада коса.
— Хич не си ми симпатичен, Клугман…
— Нима? — престори се на обиден и учуден Клугман. — Пък аз си мислех, че може би имаме общо бъдеще…
— Не си ми симпатичен, защото си предател и подляр. Зарязал си службата в полицията, когато си започнал да продаваш информация на Улугбей. — Вернер се дръпна назад и се свъси погнусен. — Вониш. Смърдиш на бунището, където си се заврял и живееш като проститутка…
Клугман се напрегна и внезапно направи рязко движение напред.
Фабел вдигна ръка.
— По-кротко…
Вернер продължи невъзмутимо:
— Живееш с проститутка, дал си под наем гарсониерата на друга проститутка, за да я заколи някой превъртял маниак, и работиш в онова свърталище за един от кръстниците на турската мафия. Как се чувстваш, Клугман… как се чувстваш, когато сутрин се погледнеш в огледалото? За Бога, бил си полицай… и доколкото виждаме от служебното досие, доста добър. Навремето сигурно си имал амбиции. А сега си… — Той махна към Клугман и разпери ръце, сякаш искаше да се предпази от нещо отвратително. — Сега си гнида, Клугман — заяви Вернер, след като отново се приближи към него. — Изобщо не се съмнявам, че си способен да обезобразиш момичето. И на друг ги разправяй тия, че не знаеш за него нищо освен малкото му име.
Най-неочаквано Вернер млъкна. В помещението настана тишина. Хладна, пресметната. Клугман се облегна тежко на стола, беше изпружил единия си крак, а другият продължаваше странния си припрян танц. Фабел огледа лицето му. Както и очакваше, видя нехайната маска: заучено отегчение, каквото си бяха лепвали върху лицата безброй хора, седяли през годините от другата страна на масата; израз, който трябваше да внуши безгрижие, но Фабел безпогрешно разчиташе какво се крие зад него. Ала докато наблюдаваше Клугман, той си даде сметка, че този път не може да проникне отвъд маската.
Вернер продължи:
— Не си бил приятел, не си бил и клиент… не си отишъл там колкото да се отчукаш качествено за четиристотин евро, нали? От онова, което знаем за така наречената Моник, тя не е била лъжица за твоята уста… и не ти е била по джоба.
Клугман не отговори, само се вторачи в ръба на масата.
— И не ти вярвам, че си просто някакъв нещастен хазяин на безименно момиче, и то по една случайност е било заклано в гарсониерата, която държиш под наем. И така, какво означава всичко това? — Вернер повтори вироглаво: — Не си приятел. Не си и клиент. Това означава или че си нарязал тая Моник на парченца, или че си й бил сводник, назначен от Улугбей. Според мен си ходел да прибираш не само наема, а ако тя се е правела на интересна, си я плясвал през ръцете. Нали?
Мълчание.
— Може би си харесваш работата. Може би дори се възбуждаш, докато строяваш момичетата. Може би снощи, докато си се забавлявал по някакъв по-особен начин…
Клугман избухна:
— Стига с тия тъпотии…. Видяхте в какво състояние е стаята… ако съм го извършил аз, щях да съм целият в кръв…
— Може би си се преоблякъл, преди да ни разиграеш този театър… Дали да не пратим криминалистите да…