— Май ще се наложи да поровим доста, нали? — попита Фабел.
— Ще се заема веднага — обеща Мария. — Много мило от тяхна страна, че ни показаха правилната посока. Като начало ще проуча какви са връзките на търговската и издателската фирма на Айтел с Украйна.
— Справи се блестящо, Мария — похвали я Фабел.
— Благодаря, шефе.
Вернер продължи да мълчи.
— Между другото — допълни Мария, докато вратата на асансьора се отваряше на партерния етаж, — мислех да ти кажа по-рано… Разполагам с подробности за всички връзки на полицаите, които сега се водят на щат в управлението, с тайните служби на Украйна. Направо няма да повярваш чие име излезе първо.
— Чие?
— Твоето.
— Моля? Никога през живота си не съм ходил в Украйна.
— Помниш ли, преди време подготви доклад за Европейския конгрес по серийни престъпления, извършени от психопати? Онзи за убийствата, извършени от Хелмут Шмит?
— Да…
— Оказа се, че го изучават в Центъра по криминалистика в Одеса, където украинските полицаи се обучават да издирват серийни убийци.
Вернер и Мария тръгнаха към огромната двойна врата от хром и стъкло, водеща към улицата. Фабел продължи да стои — гледа известно време колегите си, преди да ги последва.
Петък, 20 юни, 7,00 ч. вечерта,
полицейското управление на Хамбург
Колегите на Ана Волф бяха свикнали с обичайния й неопънкарски вид — с прекалено силния грим, голямото кожено яке и впитите дънки, и^е постреснаха, когато тя влезе в общото помещение на отдел „Убийства“. Вернер и двама полицаи от екипа, който щеше да я охранява, подсвирнаха възхитени, Мария й направи комплимент, а Фабел допря ръце, сякаш ръкопляска. Паул Линдеман просто си изглеждаше притеснен.
Гримът на Ана беше по-приглушен — колкото да открои едрите й черти, късата й черна коса също беше сресана по-умерено. Черната рокля до средата на бедрата подчертаваше извивките на тялото й и разкриваше красивите й крака. В сутиена без презрамки под роклята бяха прихванати микрофонът и кабелът на подслушвателното устройство, които Мария й беше помогнала да прикрепи. От техническия отдел вече бяха проверили дали работят.
— Бих казала, че стръвта е вече върху кукичката — усмихна се Мария.
— Добре, хайде да повторим още веднъж — подкани Фабел. — Ана!
Тя изложи за пореден път най-подробно плана за действие. Остави за накрая най-важното.
— И запомнете думите, които ще ми бъдат нещо като паникбутон. Ако чуете да казвам: „Не се чувствам много добре“, значи трябва да дойдете и да ме изведете. — Ана беше подбрала внимателно израза. Човек можеше да го изрече най-неочаквано при всякакви обстоятелства. Помещението беше като наелектризирано от очакване, притеснение и вълнение.
— Сигурен ли си, шефе, че не искаш да дойдеш?
— Да, Ана, сигурен съм… задачата си е твоя. Но ще държа връзка с екипа, за да съм спокоен, че всичко е наред. Успех!
— Благодаря.
Всички от екипа излязоха заедно с Ана на паркинга и оставиха Фабел и Вернер сами в стаята на отдела. Сега тя изглеждаше празна и помръкнала, лишена от тръпката, която я беше изпълвала допреди няколко секунди. Цяла минута Фабел и Вернер мълчаха, после Вернер се обърна към началника си.
— Сега ли?
Фабел кимна.
— Но стой встрани. Само наблюдавай и следи радиовръзката. Не искам Ана и Паул да си помислят, че не им се доверявам и смятам, че няма да се справят сами. Ако има проблеми, няма да изключвам през нощта клетъчния телефон.
— Не се притеснявай, Ян...
— И, Вернер… — допълни Фабел. — Признателен съм ти, че го правиш. По-спокоен съм, като знам, че си само на хвърлей от тях с опита и познанията си.
Вернер сви огромни рамене и се усмихна.
— Всичко ще бъде наред — отсече той.
Подхвърли леко ключовете от колата в дланта си, обърна се и излезе от помещението.
Петък, 20 юни, 8,00 ч. вечерта,
Санкт Паули
Срещу входа на нощния клуб беше спрял голям тъмносин микробус марка „Мерцедес Варио“, отстрани на който се виждаше логото на „Електротехници „Ернст Томс“. Минувачите едва ли обръщаха внимание на присъствието му: седалката зад волана и седалката до нея бяха празни и нямаше никакви следи от живот, ако не броим постоянното тихо въртене на вентилационния отвор върху покрива. Почти никой нямаше да забележи и че вторият вентилационен отвор не се върти, но си остава отворен и е обърнат към клуба.
Ана Волф се подсмихна, когато мъжът от охраната на входа й отвори вратата — явно не се досети, че това е същата жена, показала му толкова нагледно гъвкавостта на собствения му палец. Преди да влезе, тя се поизвърна и погледна нехайно по посока на микробуса. Почука леко и разсеяно с пръсти по гърдите си, после се обърна и влезе в клуба. Знаеше, че Паул и Мария, които седяха в приличната на пещера утроба отзад в микробуса и гледаха образа й, препращан от сложената във вентилационния отвор камера към монитора, са я видели как почуква по микрофона и би трябвало и да са я чули. Ако не я бяха чули, някой вече щеше да е притичал и да я е извел от помещението. Стори й се потискащо да е глуха, но не и няма. Хората, които я държаха под око от микробуса, чуваха всичко, което ставаше около нея, всяка дума, която тя казваше или й казваха, а самата Ана не можеше да ги чуе. Ако си беше сложила слушалки, като нищо можеха да я открият. Младата жена обаче знаеше, че в клуба вече седят двама души от екипа, и двамата оборудвани с радиостанции със слушалки, които щяха да следят всяко нейно движение.