Ана си пое дълбоко въздух, бутна вратата и влезе в основното помещение на клуба с дансинга. Пулсиращият ритъм я плисна, но не отнесе притеснението, от което я присвиваше под лъжичката.
Петък, 20 юни, 8,00 ч. вечерта,
паркът „Алстер“, Хамбург
Фабел се срещна със Сузане, за да пийнат и хапнат в Пьозелдорф. През цялото време беше разсеян и се извини.
— Един от подчинените ми изпълнява в момента оперативна задача — обясни той. — Не бих казал, че съм особено спокоен.
— Свързано ли е със Сина на Свен?
Фабел кимна.
— Би могло и да е свързано. Разреших една млада жена на мое подчинение да се вживее в ролята на примамка.
— На Сина на Свен? — Сузане беше шокирана. — Този психопат е изключително опасен, непредсказуем и умен. С основание се притесняваш, Ян. Длъжна съм да кажа, че според мен това граничи с безотговорността.
— Благодаря ти — отвърна мрачно Фабел. — Почувствах се много по-добре. Но съвсем не съм сигурен, че това е нашият човек. Макар че не е изключено да има нещо общо с похищенията и изнасилванията.
— Единственото, което мога да кажа, е, че се надявам подчинената ти да знае да се пази.
Става въпрос за Ана Волф. Тя е далеч по-оправна, отколкото изглежда. Всъщност е много по-оправна от повечето от нас. Освен това я подкрепя цял екип.
Сузане не изглеждаше особено убедена. Заради тревогата й Фабел реши да звънне на Вернер, който следеше радиовръзката между членовете на екипа. Засега нямало нищо за докладване. Фабел се обаждаше за трети път и Вернер му отговори с тона на детегледачка, която успокоява прекалено притеснителни родители. Той обясни на Фабел, че Ана вече е заела мястото си и чака Максуейн да се появи, и за пореден път обеща, че ако се случи нещо важно, ще му съобщи веднага.
След като вечеряха, Фабел и Сузане отидоха през парка и града при реката и седнаха на една от пейките с изглед към водата. Слънцето зад тях залязваше и те виждаха пред себе си дългите си сенки.
— Съжалявам, че не съм особено забавен — извини се Фабел и се усмихна едва-едва на Сузане, която се наведе и го целуна нежно по устата.
— Знам. Заради този случай е. — Тя го целуна още веднъж. — Хайде да идем у вас и да се понапием.
Фабел се усмихна.
— Хайде.
Тъкмо се изправиха, и клетъчният телефон на Фабел иззвъня. Той го отвори припряно, очакваше да чуе гласа на Вернер.
— Ян… Махмут е.
— Господи, Махмут, къде се губиш? Вече започнах да…
Махмут го прекъсна.
— Трябва да се срещнем още сега. Важно е, не е за по телефона.
— Добре. — Фабел си погледна часовника, после извърна очи и към Сузане и направи жест, все едно се извиняваше. — Къде си?
Турчинът му каза адрес в Шпайхерщат.
— Какво, да го вземат мътните, търсиш там? — засмя се Фабел. — Да не търгуваш с кафе?
Чувството за хумор, с което Махмут се славеше, сякаш го беше напуснало.
— Идвай. Веднага.
— Добре. Ще бъда при теб след десет минути.
— И, Ян…
— Какво?
— Ела сам.
Линията прекъсна. Фабел затвори телефона и го погледна. Откакто се познаваха, Фабел никога не беше издавал самоличността на Махмут, като води със себе си друг полицай. Турчинът едва ли можеше да измисли да каже нещо по-неуместно. Единственото обяснение беше, че някой му е наредил да изрече такова предупреждение: някой, който искаше да бъде сигурен, че Фабел ще отиде сам. Той се извърна към Сузане.
— Наистина съжалявам. Налага се да отида…
— Свързано ли е със Сина на Свен?
— Не… Един приятел май е изпаднал в беда.