Извади валтера и махна предпазителя. Огледа склада и плъзна очи по стълбовете, дали някой не се движи зад тях, макар че те бяха прекалено тесни и човек едва ли можеше да се скрие отзад. Ако изобщо имаше някой, той беше в кабинката или зад нея. Фабел се премести вдясно, като допря гръб до стената, за да не бъде толкова уязвим. После протегна дясна ръка, в която стискаше оръжието, и я хвана отдолу с лявата. Тръгна бавно покрай стената, докато не се изравни с кабинката. Готов за стрелба, пристъпи рязко и решително встрани, за да вижда и зад кабината. И там нямаше никого. Поотпусна малко ръката си и заобиколи бързо кабината. Допря гръб до стената. Тухлите, върху които беше сложена кабинката, му стигаха до кръста и той съобрази, че главата му е точно над равнището на пода. Извърна се към стената, ала пак не чу нищо. Отиде предпазливо при стъпалата и ги изкачи бавно, като държеше автоматичния пистолет насочен към вратата. Отвътре пак не се чу нищо. Тъкмо беше хванал дръжката на вратата, когато усети студения твърд кръг на дуло, допряно отзад до тила му.
— Много ви моля, господин Фабел. Не създавайте излишни главоболия… — Гласът беше женски, със силен акцент. — Махнете показалеца си от спусъка и вдигнете оръжието над главата си.
Фабел се подчини и усети как му отнемат с бързо плавно движение валтера. Впери очи в олющената зелена боя по вратата на кабинката и се запита дали това е последният образ, който ще се запечата в съзнанието му. Мислите му препускаха. Опитваше се отчаяно да си припомни какво са ги учили по семинарите за преговорите в подобни ситуации. Точно тогава вратата на кабинката се отвори. Пред Фабел застана нисък набит мъж към седемдесетте. Фабел позна по чертите на лицето, че е славянин. Но не се наложи да разпознава пронизващите, почти светещи зелени очи на мъжа, който го беше нападнал в жилището на Анжелика Блюм.
Петък, 20 юни, 9,10 ч. вечерта,
Санкт Паули, Хамбург
Докато Максуейн й държеше вратата на сребристото порше, Ана плъзна нехайно поглед по улицата. Очуканият жълт мерцедес, който използваха за наблюдение, беше спрян на двайсетина метра и младата жена забеляза едва доловимо движение зад предното стъкло. Всички бяха в пълна готовност. Ана се усмихна на Максуейн и се качи в автомобила му. Погледна към тясната задна седалка и видя върху кожената тапицерия голяма плетена кошница. Максуейн седна зад волана и забеляза озадачения поглед на спътницата си.
— Какво? — усмихна се той многозначително. — Реших да си направим малък излет.
Ана също се усмихна така, сякаш й бе станало интересно и забавно, отвътре обаче й вреше и кипеше: кошницата за излет означаваше, че отиват надалеч. А колкото повече се отдалечаваха, толкова по-трудно щеше да бъде на колегите й да ги следят, без да бъдат забелязани. Ана трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се поддаде на изкушението да погледне в страничното огледало на Максуейн и да провери дали хората от екипа са зад тях.
— Е… — подхвана тя заинтригувано. — Къде отиваме?
— Изненада — усмихна се Максуейн, без да сваля очи от пътя.
Ана седеше полуизвърната и гледаше профила му. Имаше спокоен, ведър вид, макар че и най-дребното движение беше съпроводено с неимоверно напрежение.
Тя си повтори отново и отново наум изречението „Не се чувствам много добре“, сякаш за да й е подръка.
Излязоха от Санкт Паули. На изток, после на юг.
„Не се чувствам много добре“, пак си заповтаря Ана и обгърна думите с мислите си, сякаш ги стискаше в длан.
Петък, 20 юни, 9,05 ч. вечерта,
Шпайхерщат, Хамбург
Фабел беше прав: зад стълбовете нямаше място да се скрие мъж. Затова пък зад тях преспокойно можеше да застане слабичка жена със златиста коса и младежко излъчване, при това така, че да стигне с няколко бързи тихи крачки при всеки, опитал се да се доближи до кабината.
Страхът поотпусна Фабел, когато му отнеха оръжието и дулото на пистолета вече не притискаше тила му. Той погледна зад славянина и видя, че в дъното на кабината седи Махмут. Изглеждаше доста притеснен и отдясно на челото му се синееше цицина. Иначе обаче явно не беше пострадал. Славянинът се дръпна встрани, за да направи път на Фабел. Ако Фабел смяташе да предприеме нещо, трябваше да го стори сега. Но като че ли не можеше да предприеме нищо.