Мария Клее се свъси.
Но това ще опропасти цялата операция. Не можем да го арестуваме току-така. Не е направил нищо. Единственото, което ще постигнем, е да издадем Ана и да предупредим Максуейн, че е заподозрян. А и Ана още не ги е повикала.
— Господи, Мария… Ако я откара в реката, тя ще остане без всякаква защита. Не можем да я изложим на такава опасност…
Паул грабна радиостанцията. Мария го хвана за ръката.
— Чакай, Паул. Можем да повикаме хора от водната полиция и хеликоптер. Сега сме точно по средата между Управлението на водната полиция в Ландунгсбрюкен и полицейския участък в Шпайхерщат… само след броени минути ще разполагаме с подкрепа и по вода. Ако заподозрем, че Ана е в опасност, колегите ще се доближат с катера и ще заловят онзи още преди да се е усетил. — Тя отвори с решително движение клетъчния си телефон. — Обаждам се в Управлението на водната полиция…
Ана мислеше трескаво. Това беше развой, който не беше предвидила в плана си. Вторачи се невиждащо в източените очертания на яхтата, сякаш гледаше заредено оръжие, насочено право към нея. Беше свалила гарда и Максуейн го забеляза.
— Сара! Какво има? Мислех, че ще бъдеш възхитена…
Гласът на Максуейн върна Ана към задачата, която тя трябваше да реши. Погледна го и се усмихна смутено.
— Извинявай. Просто не си падам по лодки.
— Моля? — Максуейн се престори на много учуден. — От Хамбург си, нали? Морето ти е в кръвта!
Той слезе по металната стълбичка, като държеше внимателно със свободната си ръка кошницата. Остави я върху палубата и протегна длан, за да помогне на Ана.
— Не… наистина, Джон… Страх ме е от лодки. Прилошава ми.
Максуейн грейна в усмивка и зелените му очи проблеснаха в слабата светлина.
— Всичко ще бъде наред. Слез и само опитай. Дори няма да пускам двигателя. Ако не ти е приятно, ще отидем да хапнем в града… Просто си помислих, че ще бъде прекрасно да погледаме от водата светлините на Хамбург.
Ана взе решение.
— Добре де. Но ако не ми е приятно, ще отидем на друго място. Нали?
— Да.
В командния пункт в микробуса Паул се обърна към Мария, погледна я твърдо и каза:
— Обади се на Фабел.
Петък, 20 юни, 9,30 ч. вечерта,
Шпайхерщат, Хамбург
— Бях майор в Министерството на вътрешните работи на Съветския съюз. В така нареченото поделение „Кондор“. Американците доставяха на бунтовниците най-новото оръжие и за СССР войната в Афганистан бързо се превръщаше в онова, което беше Виетнам за Щатите. Беше време на отчаяние. Още от самото начало воювахме настъпателно, но все повече и повече от момчетата ни се връщаха в ковчези. И още по-лошо, много от тях се водеха безследно изчезнали. Беше ясно, че губим войната и отношението към нас става все по-твърдо.
Славянинът извади от джоба на сакото си пакет цигари с надписи на кирилица и почерпи Фабел и Махмут. И двамата поклатиха глава. Мъжът сви рамене и взе от пакета цигара без филтър, която стисна между месестите си устни. Извади от джоба си тежка хромирана запалка и Фабел забеляза върху нея нещо като герб с нарисуван орел. Тютюнът запука, докато славянинът палеше цигарата и всмукваше дълбоко от дима.
— Не се гордея, господин Фабел, с онова, което се случваше в онези смутни времена. Но войната си е война. За съжаление тя се подклажда от отмъщението. А в Афганистан отмъщението ставаше все по-кърваво. И от двете страни. — Славянинът издиша мощно дима и продължи: — Американците доставяха такива количества ракети земя-въздух, че подкрепата и прекарването на боеприпаси по въздуха направо стана невъзможна. Някои части оставаха откъснати. Често ги оставяха сами да се измъкнат от обкръжението, ако не искат да попаднат в ръцете на обезумелите фанатици. Сред тези части беше и отрядът със специално предназначение „Кондор“.
— Командван от Витренко ли?
Славянинът замахна с цигарата към Фабел, при което към пода се посипа облаче сива пепел.
— Точно така… — Той замълча. — А сега май трябва да ви разкажа малко за особените способности на полковник Витренко. Да командваш, е дарба. В битка командирът е като баща. Той трябва да убеди бойците да му се доверят напълно и безусловно, че само той е в състояние да ги изведе при светлината, на сигурно, че само той може да ги защити. А ако не може да ги защити и е дошло време да загинат, те трябва да повярват, че командирът е избрал единственото истинско и подходящо място да умрат… и че ще извършат предателство, ако оцелеят и продължат да живеят на друго място. Всичко това означава, че най-важната стратегия на командира е не военна, а психологическа. Няма друг командир като Васил Витренко. Още като дете се откроявал с невероятните си умствени способности. За беда се откроявал и с някои потенциално опасни личностни черти. Баща му бил военен и родителите му сметнали, че тези странности в характера на момчето ще бъдат омекотени най-вече ако то се посвети на военното поприще. — Поредното дълго всмукване от цигарата. — И Витренко наистина се справя блестящо като боец и не след дълго се откроява със способностите си на водач. Знае как да внуши на хората да правят неща, на които дотогава са смятали, че не са способни… изключителни неща. Властите не са така възхитени от факта, че се заражда нещо като култ към Витренко. Той изповядва философията на „вечния войник“… Подчинените му се смятат за последните представители на многобройната прослойка на воините, чието начало е заложено преди две хилядолетия. — Славянинът се наведе напред и се подпря с лакти върху коленете си. Едно клъбце от тютюневия дим спря под челюстта му, започна да се издига нагоре покрай бузата му и мъжът се видя принуден са присвие зелените си очи, за да не му смъди. — Вашият убиец. Той има благородна задача, нали? Възприема се като воин викинг, който връща своя народ към древната му вяра, нали?