Фабел усети тежест в гърдите — беше почти съвършено повторение на описанието, което беше направил и Дорн.
— Да… но как…
Славянинът го прекъсна.
— И заради това издирвате германец или скандинавец, нали?
— Да, но…
— Разочаровате ме, господин Фабел. Учили сте средновековна история, нали?
Фабел кимна отсечено.
— Какво искате да ми кажете?
— Че очаквах да мислите по-широко… и в географско, и в историческо отношение.
Изведнъж Фабел разбра мисълта на мъжа и тя се стовари като силен удар в гърдите му.
— Мамка му… — Очите му зашариха, докато осмисляше информацията, която беше почерпал от някакви дълбоки хранилища в паметта си. — Киевската Рус…
— Точно така, господин Фабел. Киевската Рус. Основателите на Киев и Новгород, които са дали името на Русия. Но те не са били славяни.
Фабел усети същата тръпка на прозрението, каквато го беше обзела и докато беше седял в кабинета на Дорн. Точно така. Ето я последната брънка. Връзката между украинския елемент и останалия пъзел.
— Не… — промълви той. — Не, не са били славяни. Били са шведи. Викинги шведи.
— Точно така. Тръгнали са с лодките нагоре по Волга и на стратегически места по реката са основавали търговски селища и градове. Точно от този произход Витренко е почерпал вдъхновение за полурелигиозната си философия на воинството. Той насажда у подчинените си убеждението, че са наследници на воински завет, завещан им още от викингите, които са създали Киевската Рус. Втълпява им, че няма никакво значение за какво воюват: че са важни единствено самата битка, войнската дружба и изпитанията, на които се подлага храбростта на отделния човек и на бойния отряд… Те могат да са част от съветската армия, да са наемници, дори да се бият на страната на Запада… Витренко им е внушил, че самата война е единствената неопровержима и неотменима истина. И според мен е облякъл тази философия в полумитичните закони на викингите. Така неговите подчинени развиват у себе си качества, които далеч надхвърлят определението за вярност… безусловна преданост и отдаденост. Витренко беше… и е способен да убеди хората да вършат най-чудовищни деяния. Дори да жертват живота си, без да се замислят. — Славянинът се вторачи в пода, после тръсна разсеяно пепелта от цигарата си. Когато вдигна очи, Фабел си помисли, че досега не е виждал толкова искрен и безкомпромисен поглед. — Чувствам, че думите не могат да опишат пълната, безусловна власт, която Витренко има над другите… както и ужасните злодеяния, на които е способен.
Славянинът сякаш остана без гориво — като че ли се бяха изчерпали и последните запаси от сили в широките му плещи.
— Разбирам защо всичко това ви кара да подозирате за тези убийства Витренко, вие обаче казахте, че сте сигурен, че убиецът е той. Откъде знаете?
Славянинът се изправи и отиде при широкото тънко стъкло на кабинката. Фабел усети, че макар и да се взира в тъмната пустош на празния склад, мъжът всъщност вижда нещо някъде другаде. В друго време.
— Както вече споменах, частта на Витренко попадна в обкръжение на територията на бунтовниците. Без подкрепа от въздуха. Ако кажа, че са били откъснати, значи да се изразя на езика на конвенционалната война, а тази война беше всичко друго, но не и конвенционална. За да се върнат на приятелска територия, бойците му трябваше да прекосят контролирана от бунтовниците долина. Бяха им нужни десет дни, докато се доберат от единия до другия й край, като притичват нощем от едно прикритие до следващото. И всяка нощ някой от бойците умирал… и още по-лошо, някои от ранените изоставали и бунтовниците ги залавяли. Всеки ден в долината оцелелите войници лежали като залепени на земята, не смеели да помръднат и чували писъците на пленените си другари, които муджехидините изтезавали. Това било достатъчно, за да се прекърши духът и на най-предания и верен войник. Но там в долината между Витренко и подчинените му се случило нещо: между тях било изковано нещо несломимо. — Славянинът се обърна с гръб към прозореца, доближи цигарата до устните си и отвори с рязък звук капачето на запалката. — От сто бойци до другия край на долината се добрали само двайсетина. Някои успели да стигнат, въпреки че били ранени. Те били изпратени в тила, но вместо да се приберат на съветска територия, Витренко и останалите на негово подчинение повървели малко и под прикритието на нощта се върнали в долината. Муджахидините, разбира се, не го очаквали. Витренко и бойците му приложили тактиката на самите бунтовници — тръгнали да обикалят из планината и да устройват засада на малки противникови отряди. Избивали всички без един. Изтезавали го безпощадно, докато изтръгнели от него всичко, каквото знае, после го разпъвали на кръст и го оставяли да пищи с часове, докато издъхне. В началото бунтовниците се опитвали да спасят жертвата, но Витренко слагал снайперисти, които ги застрелвали. При тези безуспешни опити муджахидините изгубили много хора и затова свикнали да живеят с писъците. Витренко и хората му се превърнали в нещо като разбойници, като бандити извън властта на командването. Освен това се прочули като герои сред обикновените съветски войници в Афганистан. Беше само въпрос на време нашето ГРУ — Главното разузнавателно управление, да се стресне: шефовете знаеха, че Витренко и подчинените му събират важна разузнавателна информация, която не предават по каналния ред. После разказите започнаха да стават все по-ужасяващи: мълвеше се за масови убийства на всички в контролираните от бунтовниците райони, за плячкосване и изнасилвания.