— Не мислех, че по онова време съветското ръководство се е трогвало от такива неща — отбеляза Фабел.
Украинецът затърси в изражението му следи от ехидност. Такива нямаше.
— Не, не се трогваше. Прав сте. Но на този етап от войната вече страдахме от виетнамския синдром: водехме неравна битка, имахме числено преимущество, ресурси и техника, които трябваше да ни донесат победа, а постоянно търпяхме поражения и се чудехме как час по-скоро да се измъкнем, без да се опозоряваме още повече. През осемдесет и седма — осемдесет и осма година съветските власти вече обръщаха малко повече внимание на мнението на световната общественост. А злодеянията на Витренко ставаха все по… — Той затърси думата. — Все по-неблаговидни. Затова ГРУ ме изпрати с две части със специално предназначение да издиря Витренко и хората му и да възстановя контрола върху тях.
— И вие направихте ли го?
Славянинът се облегна на стената и запали поредната цигара. После даде знак на русото момиче, което му връчи кафеникав плик.
— Да. След доста време. И Витренко и хората му бяха наградени за изключителната храброст, проявена в тила на врага. — Той метна плика на Фабел, който едва го хвана. — Но нещата, на които се натъкнах междувременно… Казвам ви, Фабел, както вероятно се досещате, съм виждал през живота си какви ли не ужаси, но тогава сякаш вървях по места, откъдето беше минал самият Дявол…
Петък, 20 юни, 9,40 ч. вечерта,
Нидерхафен, Хамбург
Двамата мъже от екипа за наблюдение не можеха да се доближат достатъчно до яхтата, за да видят какво става. Паул заповяда на двамата си колеги от отряда за бързо реагиране в тъмни бронежилетки, полицейски гащеризони и каски на главите да отидат малко по-близо. Единият успя да заеме позиция, така че да вижда през мерника на пистолета тялото на Максуейн, който, седнал в края на лодката, подаде на Ана Волф чаша Sekt[46].
От водната полиция се свързаха по телефона с Мария в микробуса: вече бяха пратили катер и той щеше да застане там, където Нидерхафен се вливаше в основния плавателен канал на Елба. Ако Максуейн решеше да излезе в реката, полицаите от водната полиция щяха да го засекат и да го следват на безопасно разстояние. Единственото притеснение на хората от водната полиция бе, че яхтата на Максуейн очевидно беше много бърза и техният катер щеше да се поизмъчи доста, ако се стигнеше до гонитба. Мария вече беше поискала и хеликоптер. Въпреки тези предпазни мерки Паул Линдеман продължи да бърчи чело притеснено. Тревогата му стана още по-голяма, когато Мария за пореден път не успя да се свърже с Фабел по клетъчния му телефон, където отговаряше само гласовата поща: защо шефът им си беше изключил телефона, при положение че беше обещал да бъде на разположение цяла нощ?