— Правете каквото решите… Добре де, наистина работя за Улугбей. Това няма нищо общо със случилото се нощес. Нямам нищо общо с Улугбей и не смятам да забърквам и него. От вас не ме е страх, както ме е страх от ония тъпанари, турците. Знаете какъв е сценарият… ако разберат, че говоря за тях тук, ще свърша в гората с обезобразено лице.
Фабел знаеше какво има предвид Клугман: ако някой започнеше да мъти водата на турските мафиоти, ако се опиташе да ги излъже с дрога или пропееше пред полицията, те имаха навика да го изхвърлят в гората северно от Хамбург. Режеха му ръцете, избиваха му зъбите и му обезобразяваха лицето. Така ставаше трудно, дори невъзможно да се установи самоличността на жертвата и разследването се проточваше, така че накрая следата обикновено изстиваше и бе невъзможно да се предяви обвинение.
— Добре, добре… успокойте се — намеси се Фабел. — Но и вие ни разберете… Вие сте единственият човек, за когото знаем, че е влизал в жилището на жертвата…
— Да бе, да, за трийсет секунди. Веднага щом я видях… в този вид… изхвърчах от апартамента и ви се обадих.
— Но не от нейния телефон, нали?
— Не. От клетъчния. Нямах сили да остана вътре. Трябваше да изляза.
— И сте отишли там в два и половина след полунощ, така ли? — попита Фабел.
— Да. .
— А пипали ли сте нещо?
— Не. Само влязох и веднага излязох.
— Как влязохте? Имате ли ключ?
— Не. Всъщност да, имам, но не съм отключвал. Вратата беше открехната.
— От централата казват, че сте се обадили в полицията в два и половина. Къде бяхте, преди да отидете в апартамента на момичето?
— Бях на работа, в бар „Рай“.
— До кога по-точно?
— Някъде до два без петнайсет.
— От Гросе Фрайхайт до гарсониерата се стига за по-малко от четирийсет и пет минути.
— Имах да върша една работа…
— Каква работа?
Клугман вдигна ръце с дланите нагоре и понаведе главата си на една страна. Фабел взе химикалката и я завъртя шумно между зъбите си.
— Ако не можете или не искате да ни съобщите, това означава, че е напълно възможно да сте убили момичето, да сте се преоблекли и после да сте казали, че току-що сте дошли и сте намерили трупа.
— Добре, де, добре… бях на пристанището, трябваше да се видя с един познат… купих малко дрога…
— От кого?
— Ама вие шегувате ли се?
Фабел сложи върху масата «една от снимките, направени на местопрестъплението. Беше цветна и толкова подробна и ярка, че изглеждаше като измислена.
— Това тук не е шега.
Клугман се вцепени и пребледня. Очевидно отново бе застигнат от спомени.
— Беше ми приятелка. Нищо повече.
Вернер въздъхна тежко. Клугман не му обърна внимание и погледна Фабел право в лицето.
— И вие, господин Фабел, знаете, че не съм я убил аз… — Погледът и стойката му вече не бяха толкова напрегнати. — Добре. От клуба взех такси и отидох на пристанището. Таксиметровият шофьор ме изчака да се срещна с онзи човек, после ме закара до гарсониерата. Остави ме пред блока някъде в два и половина. Той ще потвърди всяко мое движение от мига, когато излязох от заведението, до пристигането ми в жилището. Попитайте във фирмата.
Вече проверяваме.
Фабел затвори папката и се изправи. Беше ясно, че не Клугман е убиецът, нямаха безспорни доказателства, въз основа на които да го задържат дори като основен свидетел. Но Фабел приключи разпита с някаква смътна тревога. Клугман очевидно беше точно такъв, за какъвто се представяше, през цялото време обаче Фабел имаше чувството, че гледа преобърната карта: всички познати знаци са върху нея, но вместо да те насочат, те те объркват още повече. Фабел стисна под мишница двете папки и като се отправи към вратата, каза на Клугман, без да се обръща назад към него:
— Въпреки всичко ще пратим криминалистите да ви проверят — и вас, и дрехите ви.
Всичко в Мария Клее беше изпълнено с живот и енергия: от отсечения й хановерски акцент до късата, красиво сресана руса коса. Когато Фабел излезе от помещението за разпити, тя стоеше в коридора и го чакаше. Държеше в ръка лист хартия.
— Как мина? — попита отсечено жената.
Фабел тъкмо понечи да й отговори, когато се появи униформен полицай, дошъл да заведе Клугман при криминалистите. Погледите на Клугман и на Мария се срещнаха за миг: нищо в очите на Клугман не трепна, сякаш не я бе видял, но Мария се свъси, явно се опитваше да си припомни нещо.
— Познаваш ли го? — попита Фабел, след като Клугман и придружаващият го полицай се отдалечиха.
— Не знам… Стори ми се познат, но не се сещам къде съм го виждала…