— След малко ще се върна на този случай — обясни той.
Момичето се обърна пак с гръб към прозореца. Следващите снимки бяха правени без допълнителна светлина, само с ярка, ослепителна фотографска светкавица. Странно, от такъв аматьорски подход сцените изглеждаха някак близки и истински, изчистени от клиничната обективност на фотографиите, правени от криминалистите. Докато прехвърляше снимките, Фабел се натъкваше на нови и нови ужаси, на нови образи на жени, някои от които още момичета, изкормени по същия начин. Направи му впечатление, че по тъмните краища, необхванати от светкавицата, едва-едва се забелязват още жертви. Стигна до последната фотография.
— Господи!…
Гледаше изображението с недоумение, сякаш не можеше да повярва, че съществува такъв ужас. На снимката се виждаше момиче най-много на шестнайсет-седемнайсет години, заковано върху дъсчена стена. В дланите и плътта на мускулите над лактите бяха забити пирони, или по-скоро нещо като груби метални клинове. Момичето беше изкормено и разпънато като кървав орел точно като другите жертви, този път обаче черната окървавена пихтия на белите дробове също беше окачена с гвоздеи на стената. Въпреки погнусата някаква стаена аналитична част от съзнанието на Фабел отбеляза приликата между снимката в ръцете му и платната, които беше видял на изложбата на Марлис Менцел. Остави фотографията да се изплъзне от дланите му. Докато тя падаше към пода нагоре с изображението, той забеляза потните отпечатъци от палците си върху гланца. Погледна едва ли не умолително към украинеца, сякаш очакваше да чуе от него обяснение, което да притъпи някак видения ужас.
— Това беше последното село, в което влязохме, преди да настигнем Витренко. То наистина се намираше в територията на бунтовниците и докато стигнем до там, водихме доста кървави битки. Не бяхме сигурни дали Витренко е минал през селото, или то е в ръцете на муджехидините. Оказа се, че е най-обикновено мирно село. Но ние трябваше да се убедим, затова прекарахме половин ден под безмилостното слънце и вятъра, който навяваше прах и пясък. После, малко след пладне, вятърът смени посоката си и донесе откъм селото силната миризма на смърт. Тогава разбрахме, че Витренко наистина е минал оттам. Изпратих разузнавателен отряд, който ни даде знак да го последваме. Когато отидох при водача му, разбрах, че работата е лоша. — Украинецът замълча и кимна към снимката, която сега лежеше на пода между краката на Фабел. — Отидохме в нещо като плевня или хранилище. Ако има ад, той със сигурност прилича на онова, което заварихме в плевнята. Всички мъже бяха застреляни. Точно зад вратата бяха струпани на купчина. Преди да им теглят куршума, им бяха завързали ръцете и краката и ги бяха накарали да застанат на колене. А жените… Вероятно всички жени в селото. Общо двайсетина. На всякаква възраст… от децата до бабите. Всички до една бяха изкормени и белите им дробове бяха изтръгнати… точно както при вашите жертви тук. Две-три бяха приковани към стената на плевнята, сякаш са музейни експонати… — Мъжът отново замълча. Очите му затърсиха някаква невидима картина с подробности, които да му позволят да е по-точен в описанието. — Като пеперуди под стъкло.
— И Витренко ли е извършил всичко това? — попита Фабел.
— Не лично. Точно там е работата: кара другите да го правят вместо него. Има дарба за това. Създал е тази зловеща галерия от експонати, без да цапа ръцете си с кръв. Подлага подчинените си на нещо като изпитание… за да се докажат. Така те изпълняват своеобразен обред, с който се обвързват с водача си…
— И само жените ли? — попита Махмут, който досега беше слушал мълчаливо.
Украинецът кимна.
— Спомням си, че водачът на разузнавателния отряд отбеляза, че мъжете поне са издъхнали, без да се мъчат. После обаче разбрахме, че не е така. Витренко ги беше принудил да наблюдават. Да станат свидетели на смъртта на жените и чак след това да умрат.
Фабел и Махмут се спогледаха. Всички в тясната кабина замълчаха. Фабел отново си спомни образите, които Марлис Менцел беше включила в изложбата си, и си представи, че е в зловещата галерия в задушната нагорещена плевня в някакъв опустошен пейзаж и гледа обезобразените трупове на двайсет жени: извратено творение на психопатска съзидателност.
— Настигнахте ли го?
— Накрая да. Бях получил заповед да го върна заедно с хората му в контролираната от руснаците територия. Това и направихме. Но след дълги пазарлъци. Когато ги настигнахме, подчинените на Витренко заеха позиции за отбрана. Наложи се да наредя на моите хора да намерят прикритие. Те не проумяваха защо техните другари ги държат на прицел. Тези мъже обаче вече не бяха съветски воини. Те бяха воини на Витренко. Разбойници. Обучени много добре, мотивирани много добре, с висок боен дух… и въпреки всичко разбойници. И се подчиняваха само и единствено на Витренко. След Афганистан той стана герой. Подробностите за жестокостите му бяха изместени на заден план от популярността му сред обикновените хора. Честно казано, малцина, на каквото и да е равнище, се вълнуваха особено какво точно се е случило с някакви чужденци мюсюлмани, важното беше, че е донесло резултат. Не след дълго Витренко беше признат за един от най-добрите експерти по ислямски тероризъм. След разпадането на Съветския съюз се наложи като важен човек в новосъздадените сили за борба с тероризма в Украйна. Отиде в Беркут, „Златните орли“. Отново започнаха да го сочат като пример за подражание. Той е изключително умен и подготвен, учил е всякакви видове криминология, психология и борба с тероризма. Това, съчетано с опита му на бойното поле, го превърна в много уважаван специалист. После обаче в Киев бяха извършени няколко жестоки изнасилвания и убийства. — Украинецът отново посочи фотографиите. — На първата снимка, която видяхте, е една от жертвите, млада журналистка от независима украинска радиостанция. Хванахме един човек, когото обвинихме в убийствата — младеж на около двайсет и пет години. Той отговаряше на всички критерии за сериен убиец и направи самопризнания, но бяхме почти сигурни, че не е извършил сам убийствата. Да ви призная, господин главен комисар, лично аз изобщо не съм убеден, че убиецът е той. Мълвеше се, че убийствата са свързани с някакъв култ, споменаваше се името на Витренко. Освен това подозирахме, че някой от високопоставените офицери в полицията или службите за сигурност дърпа конците в организираната престъпност, но Витренко никога не е бил свързван пряко с това. После, преди около три години, той изчезна. Малко след това един по един изчезнаха и дванайсет от бившите му подчинени… направо си дезертираха от въоръжените сили на Русия, Беларус и Украйна.