— Да. Това е най-скучната работа на земята. Да изпращаш средностатистически германски семейства за половин месец в Тенерифе или Гран Канария и после да ги слушаш как се оплакват, че в менюто нямало вурстчета… Защо?
— А пращала ли си някого на място, откъдето не е искал да се завърне… Място, което пробужда в него някакви инстинктивни чувства? И където има усещането, че си е у дома?
— Не… не бих казала, че е имало такъв случай.
— Точно така се чувствах, когато за пръв път видях Хамбург. Понякога го изпитвам и с хора. — В очите на Максуейн припламна огън. — Срещаш някого за пръв път и имаш усещането, че го познаваш от цяла вечност. И че това просто е последната вариация на тема, която звучи от хилядолетие.
— Романтично казано… с тези думи ли сваляш жените? Лицето на Максуейн помръкна.
— Това няма нищо общо с жените или секса. Говоря ти за нещо, което е хиляда пъти по-важно от… от любовта. Говоря ти за истинската връзка между даден човек и място… между хората. — Той сбърчи чело, сякаш търсеше пример, жалон, който да посочи на Ана. — На немски има една непреводима дума…
— Има много непреводими думи…
Максуейн махна с ръка.
— Heimat[47]. Представата за място, за време и народ, към които принадлежиш. Това е нещо средно между представите за дом и за родина.
Ана кимна неопределено. Лично тя свързваше думата с всичко назадничаво и тесногръдо, с блудкавите, политически постни и маниерни филми, каквито са се снимали в Германия непосредствено след Втората световна война: време, когато чувството за връзка с всичко германско се е смятало за неуместно и дори за проява на лош вкус.
— В живота има взаимоотношения, които откриваш и изковаваш и които ти дават вътрешното усещане за Heimat, за съпричастност. То обаче не е свързано, непременно само с едно място. Има различни места по света, където се чувстваш у дома. — Напрежението в очите на Максуейн се стопи. Той сви рамене и пак отпи от кафето. — Точно заради това баща ми вече не присъства в пейзажа освен като случайно появило се действащо лице. Разбрал съм, че между хората има много по-важни връзки от генетичните. Но както и да е… стига съм говорил за себе си…
Максуейн се приближи до канапето. Ана се видя принудена да се посмести. Той се приближи и наклони лице към нейното. И този път, когато Максуейн започна да я целува, тя се взря в почти съвършените черти на красивото му лице и се изуми, че й се гади. Дръпна се и се усмихна.
— Време е да поемаме към сушата, капитане — каза Ана с надеждата превзетата й закачливост да не е прозвучала прекалено кухо.
Максуейн се усмихна сухо и въздъхна.
— Разбира се…
Докато се връщаха към вълнолома, той се държеше учтиво и галантно, но осезаемо по-хладно. Светлините по брега се приближаваха все повече и Ана усети как я плисват енергия и облекчение. Отказа, когато Максуейн й предложи да я откара до тях с оправданието, че е оставила колата си пред нощния клуб, той обаче настоя да я хвърли до там. Паул Линдеман и останалите от екипа се скриха от поглед, щом Максуейн започна да се приближава към котвената стоянка на яхтата. После той подкара поршето по обратния път към града.
— Остави ме тук — каза Ана, когато спряха пред клуба.
И този път Максуейн й се усмихна любезно.
— Къде е колата ти? — попита той.
Младата жена махна напосоки.
— Зад ъгъла.
Извади от дамската си чанта бележниче и написа номера на клетъчния телефон, който й бяха дали за операцията.
— Слушай… тази вечер не бях особено забавна… Звънни ми, за да се разберем за някой друг път.
— Вече си мислех, че не ме харесваш. Стори ми се… притеснена.
Ана се наведе и дълго го целува по устните. Дръпна се и се усмихна.
— Нали ти обясних… не обичам лодки. Заради това. Звънни ми. — Тя отвори вратата на поршето и изпружи крака навън. — И следващия път нека се видим на твърда почва…
Една от колите за наблюдение подкара на безопасно разстояние след поршето на Максуейн. Ана застана на тротоара и гледа скъпия автомобил, докато той не зави на ъгъла на Алберс-Ек. Едва след като от патрулната кола съобщиха, че Максуейн е излязъл от Киз, микробусът „Мерцедес Варио“ спря недалеч от Ана. Първа от него слезе Мария, която прегърна Ана тромаво — не беше свикнала да проявява чувства.
— Справи се страхотно! — каза й тя.
— Онзи негодник ни стресна доста, когато извъртя номера с яхтата — отбеляза Паул, след като също слезе от микробуса и застана до Мария. — Направо ти се чудя как успя да запазиш такова самообладание.